— Имам среща с приятели. Двайсет души от Детската туристическа група на Долна Подмишница. Добре ще се позабавляваме — бързо импровизирах аз.
— В последно време не съм виждал тук никакви детски групи — със старческа подозрителност измърмори той.
— Няма и да видите — продължих аз, приведен над картата на задната седалка. — Защото са взели влака до Боскон и са слезли точно на гарата, близо до мястото, където пътят пресича релсите. Ще ме чакат там. Бих се страхувал да пътувам сам в планината, сър.
Той отново замърмори, този път още по-високо, тъй като забравих да му дам бакшиш, после потегли, подсмихвайки се под сивия си мустак, защото сега пък по детски му бях дал прекалено голям бакшиш. Макар да бях устоял на желанието да му пробутам фалшива петдоларова монета. Шумът на двигателя заглъхна и аз погледнах към добре обозначения път, извиващ се нагоре от долината. И тогава разбрах, че идеята ми наистина се е оказала много добра.
Безсмислено е да проявяваш прекалено голям ентусиазъм по отношение на радостите от пътуването във Великата пустош. Както и при карането на ски — просто го правиш и му се наслаждаваш, но не говориш за него. Случваха ми се всевъзможни необичайни неща. Носът ми изгоря от слънцето, мравки нападнаха бекона ми. Нощем звездите бяха невероятно ясни и близки, а чистият въздух направи чудеса с белия ми дроб. Ходех и се изкачвах, миех се в ледените води на планинските потоци и напълно успях да забравя за проблемите си. Струваха ми се съвсем не на място в дивия свят. Освежен, пречистен и уморен, както и доста поотслабнал, но щастлив, десет дни по-късно слязох от планината и влязох през вратата на хижата, в която си бях запазил стая. Горещата баня беше истинска благодат, студената бира също. Включих тривизора и попаднах на края на новините. Отпуснах се във ваната и се заслушах с половин ухо, прекалено ленив, за да сменя канала.
— … съобщава за увеличаване на износа на шунка, надхвърлящо четирипроцентния ръст, предвиден в началото на годината. Пазарът на бодли от свинепрасета обаче се плъзга надолу и правителството е изправено пред планина от бодли, която вече поражда критики…
— Компютърният престъпник, който проникна във федералния архив, утре ще се изправи пред съда. Федералните прокурори разглеждат престъплението като изключително сериозно и искат връщане на смъртната присъда. Обаче…
Престанах да чувам гласа на говорителя, когато мазното му лице бе заменено на екрана от самия компютърен престъпник, воден от полицейски взвод. Беше едър и много дебел мъж с буйна бяла коса. Усетих бодване в гърдите точно до мястото, където ми се струваше, че трябва да е сърцето ми. Цветът на косата не бе какъвто трябва, но за тази работа си имаше перуки. Нямаше как да го сбъркам.
Това беше Офицера!
Изскочих от ваната, пресякох стаята и започнах да бърникам копчетата за контрол на големината на образа. Цяло чудо бе, че не ме хвана ток. Като треперех от студ и почти не обръщах внимание на това, отново се цопнах във водата и усилих звука, за да чуя подробностите. Когато мъжът погледна за миг през рамо, уголемих още повече образа. Беше той — нямаше никакво съмнение.
Когато се измих от пяната и се облякох, общите очертания на плановете ми вече бяха станали по-ясни. Трябваше да се върна в града, да разбера какво му се е случило и да видя какво мога да направя, за да му помогна. Набрах информация за полетите. След полунощ имаше пощенски самолет. Запазих си място, нахраних се и си починах, платих си сметката и първи се качих на борда.
Когато влязох в офиса си в Билвил, тъкмо се зазоряваше. Докато компютърът отпечатваше всички новини за ареста, аз си направих каничка кафе. Докато отпивах и четях, духът ми потъваше като камък в езеро. Това наистина беше човекът, когото познавах като Офицера, макар че се подвизаваше под името Бил Ватис. И го бяха арестували на излизане от Федералната сграда, след като инсталирал компютърен извод, осигуряващ достъп до строго секретните архиви. Всичко това се бе случило в деня след заминаването ми.
Изведнъж осъзнах какво означава всичко това. Обзе ме чувство за вина, защото именно аз го бях пратил в затвора. Ако не бях реализирал безумния си план, той никога не би си направил труда да влиза във федералния архив. Бе го направил, за да разбере дали обирите ми не са част от полицейска операция.
— Аз го пратих в затвора и аз ще го измъкна оттам! — извиках и скочих на крака, като разлях кафето по пода. Докато почиствах, малко се поохладих. Да, бих искал да го измъкна от затвора. Но дали щях да мога? Защо не? Вече имах известен опит в това. Щеше да ми е по-лесно да вляза вътре, отколкото да изляза. А след като помислих още малко, разбрах, че навярно изобщо няма да ми се наложи да се приближавам до затвора. Щях да оставя полицията сама да го измъкне вместо мен. Трябваше да го отведат в съда, така че щяха да го прекачват на различни превозни средства.