На първо място — стой далеч от дребните търговци. Те си познават стоката и имат силен интерес да я запазят непокътната. Така че „пазарувай“ в големите универсални магазини. Единственото, за което трябва да се тревожиш, са охраната и алармените системи. Затова грижливото проучване за начините на функционирането им ще доведе до откриването на методи за тяхното заобикаляне.
Един от първите си и най-примитивни методи — изчервявам се, когато разкривам простотата му — наричах „книжен капан“. Направих кутия, която изглеждаше съвсем като книга. Само че имаше отварящо се с пружина дъно. Единственото, което трябваше да направя, бе да я притисна към нищо неподозиращото пакетче бонбони и то изчезваше от поглед. Това беше грубо, но ефикасно средство, което използвах доста дълго време. Тъкмо се готвех да го изоставя в полза на по-добър метод, когато ми хрумна как да го усъвършенствам по изключително благотворен начин. Щях да се погрижа за Смели.
Казваше се Бедфорд Смилингъм, но всички го наричаха Смели. Както някои се раждат танцьори или художници, други имат по-дребно предназначение. Смели1 беше роден доносник. Единственото удоволствие в живота му бе да донася за съучениците си. Той шпионираше, наблюдаваше и донасяше. Никое младежко прегрешение не беше прекалено незначително, за да не го забележи и съобщи на училищното ръководство. То го обичаше заради това — което може да ви покаже що за хора сме имали за учители. Нито пък можеше да го натупаш безнаказано. Вярваха на всяка негова дума и в крайна сметка патеха побойниците.
Смели ми беше причинил някои дребни неприятности, забравил съм точно какви, но те бяха достатъчни, за да възбудят мрачни и тежки размисли, довели накрая до план за действие. Всички момчета обичат да се хвалят и аз предизвиках огромно уважение, като показах книжния капан за бонбони на приятелите си. Имаше охкания и ахкания, подсилени още повече от факта, че безплатно раздадох част от плячката. Всичко това не доведе единствено до издигане на детското ми положение — организирах нещата така, че Смели да може да ни подслушва. Чувствам се така, сякаш се е случило едва вчера и споменът все още сгрява душата ми.
— Не само че работи, но ще ви покажа и точно как! Хайде с мен в универсалния магазин на Минг!
— Можем ли, Джими — наистина ли можем?
— Можете. Но не всички вкупом. Наобикаляйте по неколцина заедно и стойте на място, от което да можете да наблюдавате щанда за бонбони. Бъдете там в 15.00 часа и наистина ще видите нещо страхотно!
Нещо далеч по-добро, отколкото можеха да си представят. Пуснах ги да си ходят и започнах да наблюдавам кабинета на директора. Веднага щом Смели влезе през вратата, аз се наведох и отворих шкафчето му.
Работех като омагьосан. Изпитвам известна гордост от постъпката си, тъй като тя бе първият криминален сценарий за други хора, който подготвях. И всички те нищо не подозираха, разбира се. В определения час се насочих към щанда за бонбони в магазина на Минг, като полагах всички усилия да не обръщам внимание на ченгетата, които от своя страна полагаха също толкова големи усилия да се преструват, че не ме наблюдават. Поставих книгата върху бонбоните и се наведох да пристегна закопчалката на обувката си.
— Арестуван си! — извика най-едрият от тях и ме сграбчи за яката на палтото.
— Пипнахме те! — ликуващо изкрещя другият, като хвана книгата.
— Какво правиш? — изхриптях аз. Не можех да не хриптя, защото яката силно ме стискаше за гърлото и висях увиснал на палтото. — Крадец, върни ми седемдоларовата книга, която мама ми купи с пари, спечелени от тъкане на килимчета от бодли на свинепрасета!
— Книга ли? — изсумтя едрият тип. — Знаем всичко за тази книга. — Той хвана краищата й и ги дръпна. Тя се отвори и изражението на лицето му пред вида на прелистващите се страници представляваше приятна гледка.
— Това е номер — изграках аз, като разкопчах палтото си, паднах на земята и започнах да разтривам гърлото си. — Номер, погоден от престъпника, който се хвалеше, че използва същия метод за собствените си зли цели. Той стои там, викат му Смели. Момчета, хванете го, преди да избяга!
Смели не можеше да направи каквото и да е друго, освен да стои със зяпнала уста, а децата около него здраво го държаха. Учебниците му паднаха на пода. Фалшивата книга се разтвори и изхвърли съдържанието си от бонбони.
Беше красиво. Сълзи, оправдания и викове. Както и съвършено отвличане на вниманието. Защото през онзи ден изпробвах второто си устройство за крадене на бонбони. Бях работил усилено върху него — безшумна вакуумна помпа с тръба, която минаваше през ръкава ми. Доближих края й до бонбоните и — хоп! — първото пакетче изчезна от поглед. Пътят му завърши в панталоните ми, или по-скоро в отвратителните голфове, които ни караха да носим като училищна униформа. Голфовете бяха торбести и стигаха до над глезена, здраво пристегнати от еластична лента. Пакетчето се намести вътре, за да бъде последвано от още няколко.