— Що за справедливост — измърморих през зъби аз и понечих да изключа тривизора. Но съдията още не бе свършил.
— Съобщиха ми, че Галактическият съюз проявява силен интерес към този случай. Пратен е космически кораб, който ще пристигне след два дни. Тогава затворникът ще бъде отведен оттук и ако ме извините и проявите разбиране към чувствата ми, ние ще се избавим от него.
Челюстта ми увисна и аз тъпо зяпнах екрана. Всичко беше свършило. Само два дни. Какво можех да направя за два дни? Това ли щеше да е краят на Офицера — и краят на едва започналата ми престъпна кариера?
11.
Нямаше да се предам. Трябваше поне да опитам, дори да не успеех и да хванеха самия мен. Вината за сегашното му положение беше моя. Дължах му поне да опитам да го избавя. Но какво можех да сторя? Не можех да се приближа до него във Федералната сграда, нито по време на прехвърлянето му. Дори не можех да го видя в съда.
Съдът. Съдът? Съдът. Съдът! Съдът — защо постоянно продължавах да мисля за съда? Какво имаше в него, та гъделичкаше вниманието ми и сякаш се опитваше да ми внуши някаква идея?
Разбира се!
— Уха! — възторжено извиках аз и се затичах в кръг, като размахвах ръце и грухтях, имитирайки по възможно най-добрия начин — едно време на събиранията ни това се харесваше — ровещо се в калта свинепрасе.
— Та какво за съда? — запитах се аз и светкавично бях готов с отговора. — Ще ти кажа. Сградата е стара и е под закрилата на закона за паметниците на културата. Навярно в мазето държат някакви стари архиви и на тавана несъмнено има прилепи. Денем се охранява като съкровищница, но нощем е празна!
Зарових се в шкафа с екипировката ми и започнах да хвърлям на пода различни необходими принадлежности. Куфарче с инструменти, шперцове, фенерче, въжета, електронни уреди за подслушване — всичко, което щеше да ми трябва за работата.
А сега ми бе извънредно нужна кола — или по-скоро микробус — тъй като се надявах, че ще ми трябва транспорт за двама. Погрижих се и за това. Разполагах с известен брой подходящи обекти, които си бях отбелязал в случай на нужда — а сегашният случай беше точно такъв. Макар че все още бе ден, камионите и микробусите на хлебарница „Трохичка“ се бяха върнали на паркинга, за да ги подготвят за следващата сутрин. Няколко микробуса бяха вкарани в гаража за ремонт, но един от тях случайно се намираше малко по-нататък. Точно на пътя, с гръб към града. До свечеряване вече бях напуснал Билвил, стигнах в Пърли Гейтс малко след залез слънце и не след дълго се вмъкнах в съда през една задна врата.
Алармените инсталации бяха направо антики, предназначени да пазят сградата от деца или идиоти — тъй като очевидно вътре нямаше нищо за крадене. Значи така смятаха! Въоръжен със снимките на съдебната зала, които собственоръчно бях направил по време на процеса, аз отидох направо там. Уличната светлина хвърляше през високите прозорци оранжеви отблясъци. Безшумно влязох вътре, седнах на съдийския стол, после огледах мястото за свидетелите. Накрая открих стола, на който беше седял Офицера по време на светкавичния му процес и на който щеше да седи на другия ден. Тук щеше да седи — и тук щеше да се изправи, когато произнасяха присъдата му. Огромните му ръце щяха да се хванат за парапета отпред. Точно тук.
Погледнах надолу към дървения под и мрачно се усмихнах. После коленичих и почуках по него. След това, когато отделните елементи от плана ми започнаха да застават на местата си, извадих свредел.
Уф, колко изтощителна беше онази нощ! Трябваше да разчистя сандъците от мазето под съдебната зала, да режа с трион, да кова пирони и да се измъкна от сградата така, че да имам достатъчно време да открия магазин за спортни стоки и да проникна в него. И най-важно от всичко — да разработя план за бягство. Самото бягство не трябваше да е припряно, но трябваше да е сигурно. Ако разполагах с време, за да пробия тунел, всичко щеше да е прекрасно. Но не разполагах. Ето защо изобретателността трябваше да компенсира физическия труд. Докато размишлявах удобно полегнал, открих, че задрямвам. В никакъв случай! Отново излязох от сградата, открих денонощен ресторант, обслужван от начумерени роботи, и изпих две големи кафета с допълнително кофеин. Това подейства и предизвика появата на нови идеи едновременно с остра болка в сърцето. Излязох и проникнах в един магазин за облекло. Когато отново стигнах до съда, вече наистина залитах от умора. С преплитащи се пръсти заключих всички врати и премахнах следите от присъствието си. Първите проблясъци на зората започнаха да изсветляват прозорците още преди да съм свършил. Заключих мазето отвътре, седнах върху платнището, настроих алармата на часовника си и легнах, потъвайки мигновено в сън.