Когато напомнящото на комар пищене на алармата ме събуди, аз се озовах в плътен мрак. За миг изпаднах в паника, докато не си спомних, че мазето няма прозорци. Навън вече трябваше да е ясен ден. Скоро щях да разбера. Запалих фенерчето, направих последни настройки и включих телевизионния монитор. Чудесно! Цветната картина на съдебната зала над мен изпълни екрана, излъчвана от оптичната електроника, която бях монтирал предишната нощ. Някакви възрастни служители почистваха мебелите и метяха пода. Заседанието щеше да започне след час. Оставих монитора включен, докато правех последна проверка на приготовленията си. Всичко работеше, всичко беше в ред… Трябваше само да чакам.
Това и направих. Отпивах от студеното кафе и болезнено дъвчех изсъхналия сандвич от припасите, които бях донесъл през нощта. Неизвестността свърши, когато вратите на съдебната зала се отвориха и ималите късмет зрители влязоха вътре заедно с представителите на пресата. Ясно виждах образите им на екрана, чувах тътренето на краката им над главата си. Гласовете им гъгнеха в микрофона и стихнаха едва когато им наредиха да запазят тишина при влизането на съдията. Всички очи се насочиха към него, всички наостриха слух, когато той прочисти гърлото си и заговори.
Първо съдията отегчи всички, като направи подробен преглед на доказателствата от предишния ден, после изрази и очевидното си съгласие с всички обобщения и наблюдения. Оставих го да си дудне, докато наблюдавах в едър план Офицера.
Той не им обръщаше никакво внимание. Лицето му бе спокойно и изглеждаше едва ли не отегчен. Но в очите му блестеше нещо близко до омраза или по-скоро презрение. Гигант, съборен от мравки. Положението на долната му челюст показваше, че може да са заловили тялото му, но духът му все още е свободен. Но не за дълго, ако съдията постигнеше своето.
В този момент нещо в гласа на съдията привлече вниманието ми. Най-после завършваше предисловието си. Той прочисти гърлото си и посочи към Офицера.
— Обвиняемият да стане, за да изслуша присъдата.
Всички очи се впериха в затворника. Той флегматично седеше неподвижен. Разнесе се надигащ се шум и мърморене. Съдията започна да почервенява и удари с чукчето си.
— В този съд заповедите ми се изпълняват — изтъкна той. — Обвиняемият да стане или ще бъде принуден да го направи. Ясно ли е?
Сега вече започнах да се изпотявам. Само да имах възможност да му кажа да не предизвиква никакви трудности. Какво щях да направя, ако го държеше някой огромен и грозен полицай? По знак на съдията две ченгета вече вървяха напред. В този миг Офицера бавно вдигна очи. Погледът на уморено презрение, който отправи на съдията, би възпрял всеки не чак толкова глупав, колкото негова светлост — поглед на отвращение, способен да убие някоя по-малка форма на живот.
Но той се изправи! Полицаите спряха, когато огромните му ръце се протегнаха и се хванаха за здравия парапет. Дървото изскърца, щом Офицера го стисна и облегна гигантската си фигура върху него, за да си помогне. Главата му беше високо вдигната, когато пусна парапета и ръцете му увиснаха отстрани…
Сега! Натиснах бутона. Взривовете не бяха шумни, но ефектът им бе драматичен. Те строшиха двата винта, придържащи краищата на капака в пода. Под огромната тежест на Офицера той широко се разтвори и мъжът полетя надолу като ракета. Докато профучаваше покрай мен, разтворих подвижната стълба, но имах време за последен поглед към съдебната зала на екрана.
Когато той се скри от поглед, настъпи тишина. Пружините затвориха капака и аз го закрепих с тежки стоманени винтове. Това стана толкова бързо, че когато се обърнах да го погледна, заелото хоризонтално положение тяло на Офицера продължаваше да подскача нагоре-надолу върху трамплина. Щом най-после престана, побързах да докарам стълбата отстрани. Той ме погледна с безразличните си очи и каза:
— А, Джим, момчето ми. Какво удоволствие да те видя отново. — Хвана се за протегната ми ръка и аз му помогнах да слезе долу. Над нас беше настъпила суматоха. Виковете и крясъците ясно се чуваха през пода. Позволих си да погледна към екрана, към изцъклилия очи съдия и щуращите се полицаи.
— Много внушително, Джим, много — рече Офицера, възхищавайки се на сцената.
— Надясно! — наредих аз. — Съблечи си горните дрехи. Времето е съвсем малко, ще ти обяснявам после.
Той се поколеба за хилядна от секундата, но после бързо се съблече. Едрата му закръглена фигура се появи облечена в чудесно лилаво бельо и по моя заповед вдигна ръце над главата си. Застанал върху стълбата, нахлузих огромната дреха върху него.