— Ето палтото — казах аз. — Облечи го. Дрехата стига до пода, така че не си сваляй обувките. После голямата шапка и край. Докато свалям винтовете на вратата, се погледни в огледалото и си сложи малко червило.
Той се подчини без да възразява. Офицера бе изчезнал и на негово място се появи дама с наистина юнашки размери. Над главата му се разнасяше чукане, на което доскорошният затворник не обръщаше никакво внимание.
— Да вървим! — извиках аз и той почти по женски заситни през стаята. Задържах вратата затворена, докато не стигна до мен и използвах тези няколко секунди, за да го въведа в обстановката. — Вече са стигнали до стълбището към мазето — но пътят им е блокиран. Ние ще минем по другия път. — Сложих си полицейската каска в тон с униформата, с която бях облечен. — Ти си затворник под мой надзор. Тръгваме — сега!
Хванах го подръка и завихме наляво по прашния коридор. Зад нас откъм препреченото стълбище се разнасяха трясъци и викове. Забързахме напред към котелното, а оттам по късо стълбище, което водеше до тежката външна врата. Пантите и ключалката бяха предварително смазани. Тя светкавично се отвори и двамата излязохме на уличката. На няма и една ръка разстояние зад гърба на един полицай, който пазеше отпред. Беше сам.
Трябваше ми само миг, за да огледам обстановката. Тясната уличка имаше изход само в отсрещния край. Зад нас завършваше с глуха стена. Спасителната тълпа ни очакваше зад полицейския пост. Тогава Офицера се качи след мен и нещо под крака му изскърца. Полицаят обърна глава и погледна към нас.
Видях как очите му се разширяват — нещо нормално от гледна точка на внушителния вид на дамата до мен. Възползвах се от разсейването му, за да скоча напред и да накарам главата му да продължи да се върти в същата посока. Той ме хвана със здравите си ръце, но те бързо се отпуснаха, тъй като тонгойското извиване на врат води до незабавна загуба на съзнание, щом ъгълът на въртене достигне 46 градуса. Повалих го на земята, после с вдигане на ръка попречих на Офицера да продължи напред.
— Не, натам.
На вратата на сградата от другата страна на уличката пишеше „СЛУЖЕБЕН ВХОД“ и бе заключена, но аз я отворих с предварително подготвения си ключ. Докато махах на едрия си спътник да влезе вътре, свалих каската си и я захвърлих до полицая. Затворих вратата отвътре и свалих униформеното си сако. Докато влизахме в универсалния магазин, махнах и вратовръзката, за да остана само по панталони и риза. Мушнах мустаците си в джоба и двамата се присъединихме към другите клиенти. От време на време поглеждах към стоките, но естествено, не си губих времето. Спътничката ми привлече няколко смаяни погледи, но никой не прояви грубостта да ни зяпа. Излязох първи през изхода, задържах вратата отворена, после заедно се вляхме в уличната тълпа. Зад нас се чуваха викове, крясъци, алармени камбани и сирени, които заглъхваха колкото повече се отдалечавахме. Позволих си лека усмивка. Когато погледнах назад, видях, че спътничката ми също си го е позволила. Тя дори имаше смелостта да ме остави да й намигна. Бързо се обърнах — не можех да насърчавам подобна волност — и свих по страничната улица, където ни очакваше хлебарският микробус.
— Седни тук и гледай в огледалото си — казах аз, като отключих задната врата. Вмъкнах се вътре, после едва имах време да се отдръпна, когато зад мен се появи и огромната му фигура.
— Никой не гледа насам… — задъхано рече той.
— Чудесно.
Слязох, затворих вратата, отидох отпред, качих се на мястото на шофьора и запалих двигателя. Микробусът потегли. Бавно си пробих път през пешеходците на ъгъла, после изчаках, за да се влея в уличното движение.
Бях решил да се върна назад и да мина покрай сградата на съда, но това щеше да е опасна дързост. Беше най-добре просто да изчезваме.
Когато улицата се освободи, обърнах в обратната посока и внимателно се насочих извън очертанията на града. Знаех всички обиколни пътища, така че, преди да успеят да ги блокират, вече щяхме да сме се измъкнали.
Все още не бяхме вън от опасност, но продължавах да изпитвам самодоволно удовлетворение. И защо не! Бях успял! Бях извършил бягството на века, за да спася престъпника на века. Вече нищо не можеше да ни спре!
12.
Карах бавно, но с постоянна скорост през останалата част от сутринта и началото на следобеда. Избягвах всички големи шосета и се движех само по второстепенни пътища. По пътя се налагаше да сменям посоката, но въпреки това продължавах уверено на юг. Правех всичко възможно, за да влагам истинско чувство в Пи по Ро на квадрат. Познато ли ви звучи? Така и трябва да бъде, тъй като това навярно е единствената геометрична теорема, която всички помнят. Площта на кръга е равна на радиуса й по стойността на Пи — на квадрат. Така че всяко превъртане на колелата на големия микробус прибавяше постоянно увеличаваща се площ, която трябваше да бъде намерена, за да заловят бягащия затворник.