Бях поразен. Едновременно скочихме на крака и със смях стиснахме ръцете си. Хватката му бе като стомана, но нямах абсолютно нищо против. Аз бях онзи, който първи се извърна, за да погледна часовника си.
— Вече стоим тук прекалено много, а не трябва да привличаме вниманието. Сега ще продължим напред и следващото спиране ще е последното, защото ще сме пристигнали. Моля те, излез бързо, веднага влез през служебния вход и затвори вратата зад себе си. Ще се върна при теб веднага щом се избавя от микробуса, така че следващият, който отвори вратата, ще съм аз.
— На твоите заповеди, Джим. Само кажи и аз ще се подчиня.
Шофирането беше отегчително, но необходимо. Не мога обаче да кажа, че ми бе досадно, тъй като бях изпълнен с планове и мисли за бъдещето. Карах напред, като спрях само веднъж, за да заредя акумулаторите на един автоматизиран сервизен пункт. После отново продължих, обречен завинаги да заобикалям по черните пътища на Бит О’Хевън, загледан в пълзящото към хоризонта слънце. Най-после спрях на служебния път в билвилския търговски център, вече опустял до следващата сутрин.
Не се виждаше жива душа. Офицера ми подсвирна и вратата се затвори. Операцията се развиваше добре и аз бързах да я завърша, но знаех, че не трябва да действам припряно. Незабелязано внесох сандъците и екипировката в сградата и ги оставих в офиса си. Беше рисковано, но трябваше се направи. Нямаше почти никаква вероятност някой да забележи и запомни микробуса. Преди да го откарам, напръсках вътрешността му с препарат за заличаване на отпечатъците, който се използваше от всички престъпници. Даже от крадците на хлебарски микробуси.
Това бе всичко. Не можех да направя нищо повече. Паркирах колата в края на една тиха крайградска улица и се върнах обратно в града. Нощта беше топла и разходката ми достави удоволствие. Когато минавах покрай езерцето в билвилския парк, чух сънливото обаждане на водна птица. Седнах на пейката и се загледах в неподвижната повърхност на водата. И се замислих за бъдещето и съдбата си.
Действително ли бях успял да скъсам със стария си начин на живот? Щях ли да успея в престъпната кариера, към която толкова силно се стремях? Офицера бе обещал да ми помогне — а той беше единственият човек на планетата, който можеше да го стори.
Подсвирквах си с уста, докато вървях обратно към търговския център. В очакване на блестящо и вълнуващо бъдеще. Бях потънал толкова дълбоко в мислите си, че не обърнах внимание на случайния земеход, който ме подмина, и почти не забелязах, че спира зад мен.
— Хей, ти, хлапе, почакай малко.
Обърнах се, без да се замислям, разсеян до такава степен, че твърде късно забелязах, че стоя под светлината на улична лампа. Полицаят седеше в колата и ме гледаше. Изобщо не успях да разбера защо ме спря и за какво искаше да разговаря с мен, защото тази мисъл мигновено изчезна от ума му. Очите му се разшириха и видях, че ме е познал.
В грижите си около Офицера съвсем бях забравил, че все още съм издирван престъпник и беглец от затвора, че всички полицаи разполагат със снимката и описанието ми. А ето че се разхождах по улиците без никаква маскировка или каквито и да е други мерки за сигурност. Всички тези мисли ми минаха през ума и излетяха през ушите ми в мига, в който ченгето ме разпозна. Дори нямах време мислено да се ритна по задника.
— Ти си Джими ди Гриз!
Изглеждаше толкова изненадан, колкото и самия мен. Но не чак толкова, че това да забави рефлексите му. В момента, в който моите се задействаха, неговите вече бяха готови. Трябва да упражняваше изваждането на пистолета пред огледалото всеки ден, защото наистина беше бърз. Прекалено бърз.
Докато се обръщах да побегна, през отворения прозорец се появи неподвижното дуло на 75-калибровия му пистолет.
— Пипнах те! — рече той. С гадна, широка и зла усмивка.
13.
— Не съм аз… някой друг… сбъркали сте! — задъхано изрекох, но в същото време вдигнах ръце. — Наистина ли ще застреляте едно безпомощно дете само по подозрение?
Пистолетът изобщо не потрепна, за разлика от мен. Опитах се незабелязано да се придвижа към предната част на колата.