— Недей да правиш това и ела тук — извика той, но аз продължих. Съмнявах се или по-скоро се надявах, че няма хладнокръвно да ме застреля. Доколкото си спомнях, това беше противозаконно. Исках да излезе след мен, защото, за да направи това, трябваше да свали пистолета от прозореца. Нямаше начин да продължи да се цели в мен и в същото време да отвори вратата.
Оръжието изчезна — аз също! В мига, в който полицаят го свали, аз се обърнах и с всички сили се затичах. Той извика след мен — и стреля!
Пистолетът гръмна като топ и куршумът изсвири покрай ухото ми, след което се заби в някакво дърво. Обърнах се и замръзнах на място. Това ченге беше лудо.
— Така е по-добре — извика той, облегнал оръжието върху отворената врата. Държеше го с две ръце насочено към мен. — Първия път не исках да те улуча. Следващия път няма да е така. Ще получа златен медал за това, че съм те застрелял. Така че не ме карай да ти показвам колко съм точен.
— Вие сте луд, знаете ли това? — казах аз, като отлично съзнавах, че гласът ми трепери. — Можете да убиете човек само по подозрение.
— Да, мога — отвърна той и се приближи към мен, като продължаваше да ме държи на мушка. — Това не е подозрение. Познах те. Знам точно кой си. Търсен престъпник. Знаеш ли какво ще кажа? Ще кажа, че този престъпник се е опитал да отмъкне пистолета ми, който е гръмнал и го е убил. Как ти звучи това? Искаш ли да ми вземеш пистолета?
Беше гадняр, при това гадняр — ченге. Разбирах, че наистина иска да ме изкара извън нерви, за да може да стреля с желязото си. Никога няма да разбера как бе издържал всички тестове, които се предполагаше, че не трябва да допускат хора като него сред редиците на пазителите на закона. Но така или иначе беше успял. Имаше право да носи оръжие и си търсеше повод да го използва. Аз пък нямаше да му го дам. Бавно протегнах напред ръце с доближени една до друга китки.
— Не оказвам съпротива, полицай, нали виждате. Допускате грешка, но аз няма да ви преча. Сложете ми белезниците и ме арестувайте.
Той погледна на това с искрено разочарование и се намръщи. Но аз стоях неподвижно и накрая ченгето извади белезниците от колана си, след което ми ги подхвърли. Дулото на пистолета продължаваше да сочи към мен.
— Сложи си ги.
Закопчах едната гривна съвсем хлабаво, така че да мога да измъкна ръката си, после и другата. През цялото време гледах надолу и не го бях видял да се приближава. До момента, в който той хвана и двете ми китки и стисна гривните така, че се врязоха дълбоко в кожата ми. После ми се усмихна, като забиваше метала в плътта ми със садистично удоволствие.
— Сега вече те пипнах, ди Гриз. Арестуван си.
Вдигнах очи към него. Бе една глава над мен и може би два пъти по-тежък. Тогава избухнах в смях. Беше прибрал пистолета обратно в кобура си, за да ме хване — ето какво бе направил. Огромният мъжага беше хванал малкото хлапе. Не можеше да разбере защо се смея и аз не му дадох такъв шанс. Направих най-лесното, най-доброто и най-бързото възможно нещо при тези обстоятелства. А и най-мръсното.
Коляното ми силно се заби в слабините му и той пусна китките ми, после се преви надве. Направих му услуга — бедният човек сигурно изпитваше известна болка — като го стиснах с двете си ръце отстрани за врата, докато падаше. Изгуби съзнание още преди да се стовари на земята. Коленичих и започнах да претърсвам джобовете му, за да открия ключовете за белезниците.
Над вратата на най-близката къща светна лампа и някакъв глас извика:
— Какво става тук? — Звукът на онзи изстрел скоро щеше да събере цялата улица. По-късно щях да се занимавам с белезниците. Сега трябваше да си плюя на петите.
— Има ранен човек! — извиках в отговор аз. — Отивам за помощ. — Последните думи изрекох през рамо, докато препусках надолу по улицата и свивах зад ъгъла. На вратата се появи някаква жена и извика след мен, но не останах да я изслушам. Трябваше да изчезна от това място, преди да извикат полиция. Всичко се разпадаше. Освен това ме боляха и китките. Когато минавах под следващата улична лампа погледнах надолу към тях и видях, че дланите ми са побелели и започват да се вцепеняват. Белезниците бяха толкова стегнати, че напълно прекъсваха кръвообращението. Всякакво слабо чувство на вина, което може би изпитвах заради подлия удар, мигновено изчезна. Трябваше да се освободя от тези неща — и то бързо. В офиса ми, единственото възможно място.
Добрах се дотам, като избягвах централните улици и хората. Но когато стигнах до задната врата на сградата, пръстите ми вече бяха вцепенени и неподвижни. Не усещах нищо.
Трябваше ми непоносимо много време, за да извадя ключовете от джоба си. В момента, в който най-после успях, ги изпуснах на земята. После вече не бях в състояние да ги вдигна. Пръстите ми не се свиваха. Можех само да ги прокарвам върху ключовете.