В живота има мигове на спад — а струва ми се, това беше най-дълбокият, който изобщо бях изживявал. Просто не бях в състояние да направя онова, което трябваше. Бях свършен, край. Не можех да вляза в сградата. Не можех да си помогна. Не трябваше да съм учил медицина, за да разбера, че ако скоро не сваля гривните, щях да прекарам остатъка от живота си с ръце от пластмаса. Свършено беше.
— Не е свършено! — чух се да изръмжавам аз. — Отвори вратата с ритник, направи нещо, отключи я с пръстите на краката си.
Не, не с тях! Започнах да побутвам с безжизнените си пръсти ключовете на земята, докато не отделих онзи, който ми трябваше. Наведох се над него, докоснах го с език и почувствах как е застанал, без да обръщам внимание на мръсотията и пръстта, които облизах наред с него. После го стиснах със зъби. Дотук добре!
Ако някога ви се наложи да отключвате врата с ключ в зъбите си, докато на ръцете ви са поставени белезници, мога да ви посъветвам само едно. Недейте. Разбирате ли, трябва да завъртите главата си настрани, за да вкарате ключа. После да я извиете така, че да го превъртите, да натиснете вратата с чело, за да се отвори…
Най-после се получи и усетих, че лицето ми се докосва до пода вътре. Знаех, че ще трябва да повторя цялата операция и горе. Така и направих. Накрая се вмъкнах в офиса си по-скоро благодарение на настоятелността, упоритостта и грубата сила, отколкото на интелигентността си. Бях прекалено изтощен, за да разсъждавам. Можех единствено да реагирам.
Затворих вратата с лакът и със залитане се добрах до работната си маса, хвърлих куфарчето с инструментите върху пода и разритах с крак съдържанието му, докато открих вибротриона. Вдигнах го със зъби, успях да го закрепя в отвореното чекмедже на бюрото, после го затворих с лакът. В резултат на което прискрипах устната си и от нея рукна кръв. Не й обърнах внимание. Китките ми горяха — но не усещах побелелите си и безжизнени длани. Трябваше да побързам. Включих триона с лакът, после приближих белезниците към него и силно раздалечих ръцете си, за да опъна веригата. Машината остро забръмча, веригата се разполови и ръцете ми се разпериха широко встрани.
Сега предстоеше по-трудната част от работата — да разрежа гривните, без да се нараня. Прекалено сложно.
Преди да успея, всичко наоколо беше потънало в кръв. Но белезниците бяха свалени и кръвообращението ми се възстановяваше — плътта започна да порозовява пред очите ми.
След това единственото, което можех да направя, бе да се стоваря на стола и да гледам стичащите се капки кръв. Останах така около минута, докато дланите ми възвърнаха чувствителността си. Тогава се появи и болката. С усилие се изправих на крака и се повлякох към аптечката. Изцапах всичко наоколо с кръв, преди да успея да изсипя болкоуспокояващите таблетки навън и да глътна две от тях. След като вече и бездруго бях тук, намерих антисептик и бинтове и почистих раните си. Бяха по-скоро окървавени, отколкото опасни. Бинтовах ги, после се погледнах в огледалото. Гледката ме накара да потръпна. Трябваше да се погрижа и за устната си.
По улицата навън зави полицейска сирена. Осъзнах, че е крайно време да се заема с бясно обмисляне и планиране.
Бях изпаднал в беда. Билвил не беше много голям град и всичките му изходи вече щяха да са завардени. Ако търсех беглец, щях да постъпя точно така. И даже най-тъпите полицаи щяха да се досетят за това. Бариери на всички улици, хеликоптери с прибори за нощно виждане за наблюдение на откритите пространства, полиция по железопътните гари. Всички дупки бяха запушени. Бях хванат в капан като плъх. Какво друго? По улиците щеше да има патрулни земеходи. А и колкото по-късно ставаше, толкова по-малко хора щеше да има навън и толкова по-опасно щеше да е да се скитам по улиците.
Ами на сутринта? Знаех какво щеше да се случи. Щяха да претърсват всяко помещение във всяка сграда, докато ме открият. Усетих, че при тази мисъл по челото ми избиват капки пот. Наистина ли бях попаднал в капан?
— Недей да се предаваш! — гласно извиках аз, скочих на крака и започнах да се разхождам напред-назад. — Джими ди Гриз е прекалено хлъзгав, за да попадне в тлъстите ръце на местните пазители на закона. Виж само как се изплъзна от онова ченге убиец. Хлъзгавият Джим ди Гриз, ето кой съм аз. И пак ще им се изплъзна. Но как?
Как наистина? Отворих си бутилка бира, отпих голяма глътка и отново се отпуснах на стола. После погледнах часовника си. Вече ставаше прекалено късно, за да рискувам да изляза на улицата. Ресторантите опустяваха, зрителите се изнизваха от смрадливите кина, към домовете си бързаха двойки. Всеки самотен минувач мигновено щеше да привлече вниманието на закона.