Такъв не последва. Може би и той гледаше към момичето. С един се бях справил — но още колко ли ми оставаха?
Това беше най-дългата разходка, която изобщо бях правил през живота си. Или поне така ми се струваше.
Не прекалено бързо, но не и прекалено бавно. Мъчех се да се слея с тълпата, просто още един служител, който отива на работа, замислен единствено за приходите, разходите и облигациите. Каквото и да представляваха последните. Още една улица — засега всичко бе наред. Ето ъгъла. Служебният път зад търговския център. Това не е място за бизнесмен като теб. Затова се опитай да изглеждаш забързан и не се мотай много време. Зад ъгъла към безопасността.
Безопасност ли? Залитнах, като че ли ме бяха ударили.
Пред вратата стоеше служебният микробус на „Максуайнис“ и някакъв едър техник тъкмо влизаше вътре.
14.
Погледнах си часовника, щракнах с пръсти, после се махнах от служебния път в случай, че някой ме е забелязал. И енергично продължих напред, докато не стигнах до първата изпречила ми се закусвалня. Само за да открия, че в най-близкото сепаре седят двама полицаи. Вперили погледи в мен, разбира се. Минах покрай ченгетата, без да им обръщам внимание, и седнах на най-отдалеченото от тях място. Сърбеше ме между лопатките, но не смеех дори да се почеша. Не можех да ги видя, но знаех какво правят. Гледаха към мен и после обсъждаха помежду си, че не съм съвсем такъв, какъвто изглеждам. Най-добре да проверят. Изправят се, тръгват към мен, навеждат се над парапета на сепарето ми…
С периферното си зрение видях обутите в сини панталони крака и сърцето ми мигновено започна да бие толкова силно, че сигурно се чуваше из целия ресторант. Зачаках обвинителните думи. Чаках… после позволих на очите си да се вдигнат нагоре по краката…
За да видя униформен железничар, седнал от другата страна на парапета.
— Кафе — поръча той по микрофона, разгърна вестника си и се зачете.
Сърцето ми почти възстанови нормалния си ритъм и мислено се изругах за подозрителността и страхливостта си. После с възможно най-дебелия глас, които успях да докарам, казах по микрофона:
— Черно кафе и кнедли.
— Пуснете шест долара, моля.
Поставих монетите в отвора. Откъм лакътя ми последва механично бучене и закуската ми се появи на масата. Бавно се нахраних, после погледнах часовника си и се заех с кафето. Както отлично знаех от предишния случай, когато се бях крил в хладилната камера, максималното време за работа на техника от „Максуайнис“ беше трийсет минути. Останах на мястото си четирийсет минути, сетне излязох от сепарето. Помъчих се да не мисля за онова, което щях да открия, щом най-после се вмъкнех в задното помещение на автоматичното заведение. Добре помнех прощалните си думи: трябваше да съм следващият, който ще влезе през вратата. Ха-ха. Следващият човек се бе оказал техникът. Дали беше хванал Офицера? Тази мисъл ме накара да се изпотя. Съвсем скоро щях да разбера. Подминах мястото, където бяха седели полицаите. Вече ги нямаше. Надявах се, че са тръгнали да ме търсят в друга част на града. Насочих се обратно към търговския център. За да бъда посрещнат от прекрасната гледка на микробуса на „Максуайнис“, който се отдалечаваше по пътя.
Когато се приближих до вратата, ключът вече бе в дланта ми. По пътя напред не се виждаше никой — тогава чух стъпките, които се приближаваха зад гърба ми. Полицаите? Сърцето ми отново започна бързо да бие. Започваше да ми омръзва. Щом стигнах до вратата, забавих крачка, после спрях, наведох се и стиснах ключа в ръка, сякаш току-що съм го намерил. Започнах да го разглеждам отблизо, докато някой се приближаваше към мен и след това ме отмина. Младеж, който не прояви ни най-малък интерес към моето присъствие. Той продължи нататък и влезе през задния вход на магазина.
Хвърлих поглед през рамо и се метнах към вратата, преди да се случи нещо друго. Превъртях ключа, натиснах — и тя, разбира се, не се отвори.
Монтираният от самия мен забавящ механизъм работеше отлично. Щеше да се отключи след минута. След шейсет кратки секунди.
Шейсет невероятно бавно пълзящи секунди. Стоях отпред в хубавия си делови костюм, толкова не на място на тази уличка, колкото цицки под мъжко свинепрасе, както казвахме някога във фермата. Стоях, потях се и чаках да се появят полицаи или минувачи. Чаках и страдах.
После ключът се превъртя, вратата се отвори и аз влязох вътре.
Никой! Автоматичните машини на отсрещната стена тракаха и бръмчаха. Конвейерът за напитки къркореше. Някакъв пълен догоре съд профуча по пътя си и изчезна. За да бъде последван от димящата грамада на бургер. Всичко това продължаваше денонощно. Но сред цялото напълно автоматизирано движение не се мяркаше човешка фигура. Бяха го хванали — полицията беше отвела Офицера. А сега щяха да заловят и мен…