— Прекрасно!
— Какво ще кажеш да обясниш как става?
— Бил си един от пазачите във влака…
— Не.
— Или си карал бронираната кола…
— Не.
Напъвах ума си по този начин около час, преди той да омекне и да ми разкаже.
— Всичките ти предположения си имат достойнствата, но до едно са опасни. Ти си далеч по-насочен към физическата страна на нещата, отколкото някога съм бил аз. В операциите си винаги предпочитах мозъка пред мускулите. Причината, поради която изобщо не ми се налагаше да отварям сандъка и да взимам парите, е, че той напускаше сградата празен. Или по-скоро пълен с тухли и с моята визитна картичка. Можеш ли да се сетиш как ставаше това?
— Значи изобщо не са напускали сградата — измърморих аз, като се опитвах да размърдам мозъка си. — Но са били поставени в сандъка. Сандъкът е бил поставен в колата…
— Забравяш нещо.
Щракнах с пръсти и скочих на крака.
— Стената, разбира се, че трябва да е било стената. Ти ми изложи всички обстоятелства, просто аз съм тъп. Стара, каменна, два метра дебела!
— Точно така. Трябваха ми четири месеца, за да проникна в нея, за което изхабих три робота, но накрая успях. Първо купих сградата срещу монетния двор и изкопахме тунел под пътя. С кирки и лопати. Съвсем бавно и безшумно. Пробихме основите и вътрешността на стената. Оказа се, че както е според строителната традиция, стената се състои от две каменни лица, запълнени помежду им с чакъл. Изобщо не чуха диамантените ни триони, когато срязахме стената на бронирания коридор, свързващ вътрешната и външната врата на монетния двор. Механизмът, който инсталирах, можеше да разменя сандъците за едно цяло и пет десети секунди. Когато затвореха вътрешната врата, трябваше да я заключат, преди да отворят външната. Това беше достатъчно време за размяната, почти три секунди. Изобщо не успяха да разберат как го правех. Механизмът си е все още там. Но главното в операцията бе заблудата, както и адската изкопна работа. Компютърното престъпление е нещо съвсем друго. Като цяло то е умствен труд.
— Но компютърните кражби не са ли почти невъзможни в последно време, с всички тези кодове и взаимосвързани механизми?
— Онова, което човек е в състояние да кодира или заключи, може да се декодира и отключи от друг. Без да оставя каквито и да е следи. Ще ти дам няколко примера. Нека започнем с кражбата на закръглянията, наречена „салам“. Ето как става. Да речем, че имаш в банката 8000 долара, които ти носят осем процента годишна лихва. Влогът ти се олихвява ежеседмично, което означава, че в края на първата седмица парите ти нарастват с 0.0015384% и сметката ти става с 12.30 долара по-голяма. Така ли е? Провери го на своя калкулатор.
Изчислих сумата и получих същия резултат.
— Точно дванайсет долара и трийсет сантима — гордо казах аз.
— Грешиш — опроверга ме той. — Лихвата е 12.3072 долара, нали?
— Ами, да, но към сметката ти не могат да се прибавят седемдесет и две стотни от сантима, нали?
— Не е лесно, тъй като финансовите сметки се водят до два десетични знака. И все пак именно в този момент от изчисленията банката взима решение. Тя може да закръгли всички десетични знаци над 0.005 на 1 сантим, а всички под 0.0049 на нула. В края на деня като цяло закръглянията почти ще се равняват на нула, така че банката няма да загуби нищо. Или пък — и това е възприетата практика — банката може да остави настрани всички десетични знаци след първите два и така да си осигури малка, но постоянна печалба. Малка от гледна точка на банката, но много голяма, що се отнася до отделните хора. Ако компютърът е програмиран така, че всички закръгляния да отиват в една-единствена сметка, защо в края на деня да не показва верния баланс на сметката на банката и на клиентите. Всички ще са напълно доволни.
Пресмятах като бесен на калкулатора си, после весело се засмях на резултата.
— Точно така. Всички са доволни, включително притежателят на онази сметка, в която се прехвърлят закръглянията. Защото ако от десет хиляди влога се вземе само по половин сантим, печалбата е точно петдесет долара!