Нямаше какво да му отговоря. Можех само мрачно да седя, докато неканената ни спътничка се завърнеше.
След обяда продължихме пътуването по течението на реката. Уморена от сутрешните слънчеви бани, Бет слезе долу, за да си подремне. Офицера поиска да ме смени на руля и аз му обясних простото управление, после му посочих навигационните знаци. Почти нямаше какво да си кажем. За сметка на това имахме за какво да мислим. Към средата на следобеда обектът на умствените ни напъни се появи отдолу.
— Такова сладко малко корабче — започна да се занася тя. — Най-сладката малка стаичка, малка кухничка и всичко останало. Но има само две малки легълца. Как, за Бога, ще се съберем всички?
— На смени — изръмжах аз. Гласът й вече започваше да ми оказва въздействие.
— Винаги си бил любезен, Джими. Смятам, че ще е най-добре аз да спя долу. Двамата с твоя приятел можете да се редувате.
— Да се редуваме ли, млада госпожице? Как според вас човек на моята възраст ще спи на палубата, когато се спусне ледената нощна мъгла? — Офицера едва овладяваше гнева си, но тя весело се усмихваше и като че ли не го забелязваше.
— Сигурна съм, че ще намерите начин — отвърна Бет. — А сега, бих искала да спрем при следващия град, покрай който минем, хей онзи там. Тръгнах толкова спешно, че забравих всичките си вещи. Дрехи и грим, нали знаете.
— Няма ли да ти трябват малко пари, за да си ги купиш? — иронично попитах аз. Тя не обърна внимание на тона ми и кимна.
— Още хиляда долара ще са достатъчни.
— Слизам долу — рече Офицера и не се появи отново, докато не завързах въжето за брега и Бет не изчезна. После той донесе две бири. Взех едната и отпих голяма глътка.
— Убийството е изключено — твърдо каза той.
— Убийството е изключено — съгласих се аз. — Но това не означава, че не трябва да си доставяме удоволствието да мислим за него. Какво ще правим?
— Не можем просто да вдигнем котва и да потеглим. Тя ще прати полицията по следите ни само след няколко минути и ще прибере наградата. Трябва да го имаме предвид и да мислим по-бързо от нея. Идването й с нас очевидно е било импулсивно. Алчна е за пари и трябва постоянно да й даваме. Но рано или късно ще реши, че е измъкнала достатъчно от нас и ще ни предаде заради наградата. Случайно на борда да има карта?
Могъщият му мозък беше впрегнат в работа, ясно виждах това. Не задавах повече въпроси, а колкото можех по-бързо изрових картата. Той я проследи с показалец.
— Струва ми се, че сме тук, да, точно тук. Нататък по течението, ето тук, е оживеният град Валс Хала. Кога ще стигнем там?
Хвърлих поглед към мащаба и с палец отбелязах разстоянието.
— Ако тръгнем рано, можем да стигнем утре следобед.
Устните му се разтеглиха в толкова широка усмивка, че очите му чак се притвориха.
— Прекрасно, наистина прекрасно. Това напълно съответства.
— На какво съответства?
— На моите планове. Които засега ще запазя за себе си, тъй като трябва да доразработя някои подробности. Когато тя се върне, трябва да се съгласяваш с мен, каквото и да кажа. Това е единственото, което трябва да правиш. А сега, следващият проблем. Къде ще спим довечера?
— На речния бряг — отвърнах аз и тръгнах надолу към каютата. — Нашата приятелка взе всички пари, които носех, така че трябва да намеря още. После ще купя палатка, спални чували и всичко друго, необходимо за удобно лагеруване навън.
— Великолепно. Докато се върнеш, ще пазя крепостта и ще обмислям плана си.
Купих и малко пържоли, както и няколко бутилки превъзходно вино. След кухнята на „Максуайнис“ се нуждаехме от основна промяна. Когато слънцето се спусна към хоризонта, завързах корабчето за дърветата на брега до зелена морава, където можехме да разпънем палатката си. Офицера заяви, че той ще приготви вечерята. Докато се занимаваше с това, а Бет лакираше ноктите си, аз набих колчета и оправих леглата ни. Когато най-после седнахме да се храним, слънцето се бе превърнало в оранжева топка на хоризонта. Беше страхотно. Никой не обели и дума, докато вечеряхме. Когато изчезна и последната мръвка, Офицера въздъхна, отпи от чашата си, после отново изпусна сита въздишка.
— Макар да съм я приготвил самият аз, трябва да отбележа, че храната беше отлична.
— Тя наистина премахва вкуса на свинепрасета от устата ни — съгласих се аз.
— Виното не ми хареса. Отвратително. — В мрака се виждаше само силуетът й. Прелестните, съблазнителни нотки в гласа й липсваха. И все пак, когато отново заговори, в плътния бас на Офицера нямаше злоба.