— Може ли нормално да диша? — попита Офицера.
— Съвсем спокойно. Виждаш ли блясъка в очите й и гневното надигане на тези великолепни гърди? Диша през носа си. А сега ще ми обясниш ли за какво е всичко това?
— На палубата, моля те.
Той изчака, докато затворих вратата зад нас, и с доволно потриване на ръце ми разказа плана си.
— Неприятностите ни свършиха, моето момче. Разбрах това веднага щом погледнах картата. В този прекрасен град има две неща, които ме правят сигурен. Първото е банката, клон на Галактическия тръст, в който имам открита сметка — както виждаш, доста голяма. Вторият интересуващ ни факт е, че тук има космодрум.
В продължение на няколко секунди размишлявах над думите му. После долната ми челюст увисна толкова силно, че едва успях да попитам:
— Искаш да кажеш, че… че ще напуснем планетата?
Той кимна и се ухили.
— Точно така. Този малък свят стана, нека се изразя така, прекалено горещ за нас. А ще стане и още по-горещ, когато приятелката ни се освободи. Дотогава вече ще сме отърсили битохевънския прах от обувките си и ще сме на светлинни години разстояние. Нали сам ми каза, че искаш да пътуваш?
— Така е, разбира се, но това не означава ли проверки, полиция и прочее?
— Означава. Но митницата и имиграционните власти могат да бъдат заобиколени, ако знаеш как. А аз зная. И преди да предприема тази драстична стъпка, проверих какви кораби има. Съжалявам, че нямах възможност да те предупредя, но бях сигурен, че прекрасните ти рефлекси спокойно ще се справят с проблема. Когато тръгвах оттук, не знаех, че планът ми ще влезе в действие още днес. Имах намерение просто да взема парите, за да хвана момичето на въдицата. Докато чакаме подходящ космически кораб. Но съдбата е на наша страна. В момента товарят един транспортен кораб от Вения, който тръгва в ранните часове на следващата сутрин. Не е ли прекрасно?
— Сигурен съм, че е така. Но ще съм много по-уверен, ако знаех защо.
— Джим, ние съвсем занемарихме образованието ти. Струваше ми се, че всеки ученик знае колко продажни са венианците. Полиметристите от Съюза съвсем са се отчаяли от тях. Направо са непоправими. Мотото на Вения е „La regloj ciam sansligas“. Което свободно може да се преведе като „Няма неизменни правила“. Това означава, че има закони за всичко, но подкупът може да промени който и да е от тях. Това не е свят на престъпници, а по-скоро на мошеници.
— Звучи чудесно — съгласих се аз. — И какво успя да уредиш?
— Още нищо. Но съм уверен, че на космодрума ще имаме своя шанс.
— Да, естествено. — Съвсем не бях ентусиазиран. Планът носеше всички белези на импровизация и стискане на палци. Но нямах друг избор. — Ами момичето?
— Ще пратим съобщение до полицията по електронната поща, което да бъде предадено след заминаването ни. Ще им кажем къде да я намерят.
— Тук обаче е прекалено оживено. Надолу по течението има автоматизиран док. Мога да вържа корабчето за някой от крайните колове.
— Отлично решение. Ако ми кажеш как да намеря мястото, ще отида до космодрума да уредя нещо. Какво ще кажеш да се срещнем там в 23.00 часа?
— Няма проблем.
Погледах внушителната му фигура, която се отдалечаваше в спускащия се мрак, после включих двигателя и бавно завих по канала. Когато стигнах до дока, вече беше нощ, но той бе ярко осветен, а каналът — добре обозначен. Повечето лодки бяха завързани близо до брега, което отлично ме устройваше. Заех последния кол, който се намираше на доста разстояние от другите. После слязох в каютата, включих лампите и срещнах отровния поглед на прелестните й очи. Заключих вратата зад себе си, после седнах върху койката срещу Бет.
— Искам да поговоря с теб. Обещаваш ли да не викаш, ако ти сваля лепенката? Доста далеч сме от града и тук така или иначе няма кой да те чуе. Става ли?
Тя продължи да ме гледа с омраза, но неохотно кимна. Освободих устата й, после рязко дръпнах ръката си, точно навреме, за да не бъда захапан от съвършените й зъби.
— Мога да те убия, да те унищожа, да те заколя, да те изкормя…
— Достатъчно — прекъснах я аз. — Аз съм онзи, който може да извърши всичко това, не ти. Затова млъквай.
Тя замълча. Навярно осъзна какво е в действителност положението й. Сега в очите й се четеше по-скоро страх, отколкото ярост. Не исках да измъчвам безпомощно момиче, но приказките за убийство бяха нейна идея. Вече беше готова да ме слуша.
— Сигурен съм, че не ти е удобно така, затова недей да мърдаш, докато те развързвам.
Тя изчака да освободя китките й, после стрелна нокти към лицето ми, докато развързвах глезените й. Очаквах това и в следващия миг тя се строполи по гръб върху койката.