— Дръж се разумно — казах й аз. — И моля те, не забравяй, че сама си навлече това.
— Ти си престъпник, крадец. Само почакай да те пипне полицията…
— А ти си изнудвачка. Хайде да спрем да се обиждаме и да си въртим номера, а? Ето какво ще стане. Ще те оставим на това корабче и когато се отдалечим достатъчно, полицията ще получи съобщение къде да те открие. Сигурен съм, че ще им разкажеш интересна история. Оттук тръгват експресни влакове, има и магистрали. Никога повече няма да ни видиш, нито пък те ще ни видят. — Малко объркване никога не бе излишно.
— Жадна съм.
— Ще ти донеса нещо.
Разбира се, щом се обърнах с гръб, тя понечи да се хвърли към вратата, после, когато я хванах, отново се опита да издере очите ми. Разбирах чувствата й, но все пак ми се искаше да не прави това.
Сетне времето започна да тече съвсем бавно. Нямаше за какво да разговаряме. Но едно време усетих, че корабчето се разклати — някой се качваше на борда. Метнах се към койката, но тя все пак нададе силен писък, преди да успея да я накарам да млъкне. Дръжката на вратата изтрака и се завъртя.
— Кой е там? — извиках аз и приклекнах, готов за бой.
— Не е някой непознат, уверявам те — отвърна познатият глас.
С огромно облекчение отворих вратата.
— Може ли да ме чуе? — попита той, като гледаше към неподвижната фигура върху койката.
— Навярно. Почакай да я завържа отново и ще се качим на палубата.
Офицера тръгна пред мен и докато затварях вратата зад себе си, внезапен проблясък разцепи нощното небе, а после се превърна в пламтяща дъга, извисяваща се към зенита.
— Добро предзнаменование — рече той. — Космически кораб за далечно пътуване. Всичко е уредено. Времето ни е ограничено, така че предлагам да си събираме нещата и веднага да тръгваме.
— Как ще стигнем дотам?
— Наех земеход.
— Могат ли да ни проследят?
— Надявам се. Собствениците трябва да си приберат колата от жп гарата. Купил съм билети за двама ни, както би се зарадвал да разбереш.
— Споменах за влак на нашата приятелка вътре.
— Два големи мозъка, които работят като един. Струва ми се, че ще успея да оставя билетите така, че да може да ги види, докато събираме багажа си.
Влязохме вътре и много бързо излязохме. Начинът, по който сините билети за влака паднаха за миг върху койката, ми достави огромно удоволствие. Изпаднаха от джоба му, докато и двете му ръце бяха заети. Майсторско изпълнение! Докато затварях вратата, не успях да устоя на изкушението да пратя целувка на Бет. В отговор получих намръщване и приглушено ръмжене, което естествено заслужавах. Все още й оставаха няколко хиляди от нашите кредити, така че нямаше основание да се оплаква.
Пристигнахме със земехода на гарата и изчакахме да останем сами, за да продължим незабелязани към космодрума. До този момент постоянно бързахме и крояхме планове. Реалността на онова, което правех, ме разтърси едва когато видях извисяващия се пред мен, осветен от прожектор кораб за далечни полети.
Щях да напусна планетата! Едно беше да гледам космически опери, съвсем друго лично да пътувам в космоса. Полазиха ме тръпки и косата на тила ми настръхна. Новият живот щеше да е чудесен!
— В бара — нареди Офицера. — Нашият човек вече е тук!
Строен мъж в изцапано със смазка космическо снаряжение тъкмо излизаше, но щом видя Офицера, се върна в сепарето.
— Vi estat malfrua! — ядосано каза той.
— Vere — sed me havas la monon — отвърна Офицера и извади дебела пачка банкноти, която накара другия да омекне напълно. Парите смениха притежателя си и след още няколко реплики още една пачка последва първата. След като задоволи алчността си, космонавтът ни поведе към сервизен микробус и ние се качихме отзад. Вратата се затръшна и потънахме в мрак.
Какво приключение! Подминаваха ни невидими коли, после се чу странно чукане, последвано от силно съскане като от гигантска змия. Малко по-късно спряхме и водачът ни отвори задната врата. Слязох първи и се оказах в основата на рампа, изкачваща се към нещо, което можеше да е единствено очуканият корпус на кораб за далечни пътувания.
До рампата стоеше въоръжен пазач, който гледаше към мен.
Всичко бе свършило, приключението стигна своя край още преди да е започнало. Какво можех да направя? Да избягам? Не, не можех да изоставя Офицера. Докато мислите ми продължаваха да се щурат, той ме побутна и излезе пред мен, после небрежно се приближи до пазача.
И му подаде пачка банкноти.
Човекът все още ги броеше, когато ние побързахме да се качим по рампата след нашия водач, като се опитвахме да не се разделим с багажа си.