— Разбира се. Приятно пътуване.
После си тръгна и аз стиснах ръката на наставника си.
— Поздравления, сър. Майсторска демонстрация на наука, за чието съществуване не знаех почти нищо.
— Благодаря ти, момчето ми. Но е полезно да знаеш основните правила. Той изобщо нямаше намерение да ни сваля от този кораб. Просто блъфираше. Аз го разкрих, той вдигна мизата, аз се съгласих и това е. Той знаеше, че не може да получи повече, защото трябва да си запазя голяма сума за самия капитан. Като не издам нищо за това, че съм го подкупил, разбира се. Всичко по правилата…
Думите му бяха прекъснати от силния вой на сирена откъм коридора и над вратата бързо замига червена лампичка.
— Какво става? — извиках аз.
— Всичко е наред. Готови сме за излитане. Предлагам да си легнем на койките, защото някои от тези стари кораби излитат със страхотно ускорение. Още няколко минути и ще отърсим битохевънския прах от обувките си. За предпочитане завинаги. Онзи затвор, храната, просто ужасно…
Усилващ се рев заглуши думите му и койката започна да се тресе. После ускорението при излитането скочи върху гърдите ми. Точно като по филмите, но действителността бе далеч по-вълнуваща. Това беше! Напускахме планетата! Само какви удоволствия ни очакваха!
Но все още бяха далеч. Дюшекът изтъня и гърбът ме заболя от налягането. После на няколко пъти влизахме и излизахме от нулева гравитация, преди изкуственото притегляне да стане нормално. Или почти нормално. От време на време то лекичко се променяше и стомахът ми се преобръщаше. Това се случваше достатъчно често, така че през следващите дни храната, която иначе щях да изям, не ми липсваше. Поне разполагахме с цялата ръждива, безвкусна вода, от която се нуждаехме. През повечето време останах на койката си и се концентрирах върху усвояването на есперанто, за да забравя проблемите си. Два дни по-късно гравитацията най-после се стабилизира и възвърнах апетита си. С нетърпение очаквах освобождението ни, още подкупи — и храна.
— Гратисчии! — каза космонавтът, когато отключи вратата и смаяно вдигна ръка към сърцето си. Заради момичето, което го придружаваше. — Ужасно, нечувано! Хей, вие двамата, станете и елате с мен. Капитан Гарт ще реши какво да прави с вас.
Изпълнението му беше изключително убедително. Проваляше го единствено протегнатата му за парите ръка, когато момичето се обърна с гръб. Всичко това, изглежда, я отегчаваше, а навярно и самата тя участваше в сделката. Тръгнахме по коридора и изкачихме трите етажа по металното стълбище, водещо до мостика. Поне капитанът се изненада при вида ни. Навярно единствен той на борда не знаеше за съществуването ни.
— По дяволите, откъде се взеха тия?
— Открих ги в една от празните каюти на палуба „С“.
— Нали трябваше да ги провериш.
— Проверих ги, капитане. Един час преди отлитане. После бях на мостика заедно с вас. Трябва да са се качи ли на борда след това.
— Кого сте подкупили? — обърна се към нас капитан Гарт — сивокос стар космически вълк със злобен блясък в очите.
— Никого, капитане — с искрен глас отвърна Офицера. — Отлично познавам тези стари товарни кораби клас „Влечуго“. Просто преди отлитането пазачът на рампата влезе в кораба, ние незабелязано се качихме след него и се скрихме в каютата. Това е всичко.
— Изобщо не ви вярвам. Кажете ми кого сте подкупили или ще попаднете в карцера и в голяма беда.
— Скъпи капитане, вашите доблестни офицери никога не биха приели подкуп! — Той не обърна внимание на недоверчивото изсумтяване. — Мога да го докажа. Цялото ми огромно състояние е непокътнато и лежи в джоба ми.
— Вън — незабавно заповяда капитанът на всички на мостика. — Всички без изключение. Аз ще поема вахтата. Искам да разпитам тези двамата по-сериозно.
Офицерът и другите членове на екипажа се изнизаха, докато капитанът не изпускаше от поглед безизразните им лица. Когато излязоха, той затвори вратата и се обърна.
— Давайте — нареди той. Офицера му подаде извънредно дебела пачка и капитанът я преброи, после поклати глава. — Не е достатъчно.
— Разбира се — съгласи се наставникът ми. — Това е само аванс. Останалото — след като се приземим на някоя приемлива планета с по-небрежни митничари.
— Искате прекалено много. Нямам желание да си навличам неприятности с планетарните власти, като превозвам нелегални имигранти. Далеч по-лесно ще е веднага да ви взема парите и да правя с вас каквото си поискам.
Думите му изобщо не впечатлиха Офицера. Той потупа джоба си и поклати глава.
— Невъзможно. Второто заплащане ще направя с този регистриран чек за двеста хиляди кредита, а той не е валиден до момента, в който не сложа и втория си подпис върху него. Можете да ме подложите на мъчения, но никога няма да го подпиша! Докато не стъпим на здрава земя.