Капитанът многозначително сви рамене, обърна се към пулта за управление и побутна нещо, преди отново да погледне към нас.
— Стои и въпросът за заплащането на храната ви — спокойно рече той. — Да не мислите, че някое благотворително дружество плаща сметките за горивото ми?
— Няма проблем. Хайде да определим цената.
Като че ли това беше всичко, но докато се връщахме обратно по коридора, Офицера ми прошепна:
— Каютата несъмнено се подслушва. Багажът ни е претърсен. Всичките ни пари са в мен. Така че стой наблизо, за да няма никакви инциденти. От онзи офицер например става чудесен джебчия. А сега, какво ще кажеш за малко храна? След като си плащаме, можем да отпразнуваме края на принудителния си пост с прекрасен пир.
Стомахът ми високо изкурка в знак на съгласие и двамата се насочихме към столовата. Тъй като на борда нямаше пътници, дебелият и брадясал готвач сервираше само венианска селска храна, която беше вкусна за венианците, но на нас ни трябваше известно време, за да привикнем. Опитвали ли сте се някога да стискате носа си и в същото време да се храните? Не попитах готвача какво ядем — страхувах се, че ще ми каже. Офицера дълбоко въздъхна и заби вилица в порцията си.
— Единственото, което забравих за Вения — мрачно каза той, — е храната. На това му казват изборна памет, сигурен съм. Кой би искал да си спомня момент като този?
Не му отговорих, тъй като отпивах големи глътки от чашата си с топла вода, за да премахна вкуса от устата си.
— Какво от това — казах аз. — Поне водата тук не е толкова гадна, колкото онази от чешмата в каютата ни.
Офицера отново въздъхна.
— Това, което пиеш, е кафе.
Пътуването не беше весело. И двамата отслабнахме, тъй като често бе по-добре да останем гладни, отколкото да ядем храната им. Продължавах учебните си занимания и усвоявах тънкостите на незаконното присвояване, подкупването в особено големи размери, двойното и тройното счетоводство — всичко на есперанто, докато накрая спокойно можех да разговарям на този прекрасен език.
По време на първото ни приземяване останахме на кораба, защото беше заобиколен от войници и митничари, многобройни като пясъчни бълхи.
— Не тук — каза капитанът, който заедно с нас наблюдаваше на екрана движението около кораба. — Много богата планета, но не обичат чужденци. Следващият свят в тази система ще ви хареса — земеделска планета, малобройно население, имат нужда от имигранти, затова там дори няма митница.
— Как се казва? — попита Офицера.
— Амфисбиония.
— Никога не съм чувал за нея.
— Че защо да чуете? Просто една от трийсетте хиляди обитаеми планети.
— Наистина. Но все пак…
Офицера изглеждаше неспокоен и аз не разбирах защо. Ако тази планета не ни харесаше, разполагахме с достатъчно средства, за да отидем другаде. Но някакво предчувствие го караше да се колебае. Накрая подкупи домакин-касиера да му позволи да използва корабния компютър. Когато седнахме на вечеря, той ми обясни положението.
— Нещо тук не ми изглежда както трябва — смърди даже по-гадно от тази храна. — Ужасих се само при мисълта, че това е възможно. — Не можах да открия в галактическия справочник нищо за планета на име Амфисбиония. А той се актуализира автоматично всеки път, когато се приземим и се включим в някоя планетарна комуникационна мрежа. Освен това компютърният достъп до следващата ни цел е блокиран. С кода разполага единствено капитанът.
— Какво можем да направим?
— Нищо, докато не се приземим. Тогава ще разберем какво е замислил.
— Не можеш ли да подкупиш някой от офицерите?
— Вече го сторих и така научих, че само капитанът знае накъде сме се насочили. Разбира се, не ми каза нищо, докато не му платих. Мръсен номер. Самият аз щях да постъпя по същия начин.
Опитах се да го поободря, но усилията ми останаха напразни. Струва ми се, че храната бе понижила духа му. Нямаше да е зле да пристигнем по-бързо на тази планета, каквато и да беше тя. Добрият крадец несъмнено би могъл да си изкарва прехраната в каквото и да е общество. Храната там трябваше да е по-добра от гадостта, която с отвращение поглъщахме в момента.
Останахме на койките си, докато корабът не се приземи и не се включи зелената лампичка. Оскъдните ни вещи вече бяха събрани и ние ги отнесохме при херметичния шлюз. Капитанът лично работеше на пулта. Той мърмореше нещо, докато автоматичният анализатор на въздуха извършваше тестовете си — вътрешният шлюз нямаше да се отвори, докато анализаторът не останеше доволен от резултатите. Сигналът най-после прозвуча и на екранчето пред капитана проблесна кратко съобщение. Той прекрати автоматичната операция. Огромният капак бавно започна да се отваря и пропусна вътре топъл въздух с остър мирис. Вдъхнахме го с наслада.