— Например — те ни претърсват и ни взимат всичко. Освен едно. Все още имам един мъничък сувенир в обувката си, който ми остана от екскурзията ми до затвора. Ето това. — Показах му шперца и усмивката му се разшири. — И той става, виж. — Отключих веригите си и му показах, после отново ги заключих. — Така че, щом се приготвим за тръгване, може да тръгнем!
Сега вече на лицето му грееше истинска усмивка. Той протегна ръка и сграбчи рамото ми в знак на истинско приятелство.
— Колко само си прав — ликуващо рече Офицера. — Ще бъдем добри роби — известно време. Точно толкова, колкото да научим взаимовръзките в това общество, командната верига и начините за проникване в нея, източниците на богатство и начините за придобиването му. Веднага щом разбера къде са пукнатините в обществената структура, ние отново ще се превърнем в плъхове. Не стоманени, страхувам се, а по-скоро от онези — косматите и зъбатите.
— Няма значение. Ще победим!
После трябваше да се дръпнем настрани, защото започнаха да товарят сандъци в задната част на каруцата, която скърцаше и стенеше. Когато и последните сандъци бяха на място, се качиха и самите работници. Радвах се, че светлината е толкова слаба — наистина не исках да ги гледам прекалено отблизо. Трима одърпани, мръсни мъже, небръснати и облечени в дрипи. И немити, както скоро показа сърбежът в носа ми. После се качи и четвърти, по-едър и по-неприятен от другите, макар че дрехите му бяха в малко по-добро състояние. Той хвърли поглед към нас и веднага ми замириса на неприятности.
— Знаеш ли кой съм аз? Аз съм Тикача. Това са моите хора и вие ще правите каквото ви кажа. Първото нещо, което ти казвам, е ти, старче, да съблечеш сакото си. На мен ще ми стои по-добре.
— Благодаря ви за предложението, сър — любезно отвърна Офицера. — Но мисля, че ще си го задържа.
Знаех какво прави и се надявах, че съм готов за това. Тук нямаше много пространство за движение, а този главорез беше два пъти по-едър от мен. Имах време само за един удар, не повече и той трябваше да е достатъчен.
Онзи яростно изрева и започна да се катери по сандъците. Ужасените роби се дръпнаха от пътя му. Аз също и той ме подмина, без да ми обръща внимание. Чудесно. Тъкмо протягаше ръка към Офицера, когато го ударих по тила с вплетени една в друга ръце. В следващия миг той се стовари върху сандъка.
Обърнах се към робите, които мълчаливо наблюдаваха сцената с разширени очи.
— Току-що получихте нов тикач — казах им аз и те бързо закимаха в знак на съгласие. Посочих към най-близкия от тях. — Как е името ми?
— Тикача — мигновено отвърна той. — Само не се обръщай с гръб към онзи, когато дойде в съзнание.
— Ще ми помогнеш ли?
Усмивката му оголи почернелите му изпочупени зъби.
— Няма да ти помагам в побоищата. Но ще те предупреждавам, ако не ни биеш като него.
— Никакъв бой. Всички ли ще ми помагате?
Всички кимнаха.
— Добре. В такъв случай първата ви задача е да изхвърлите стария тикач от каруцата. Не искам да съм прекалено близо до него, когато се свести.
Те ентусиазирано изпълниха заповедта и по своя инициатива добавиха по някой и друг ритник.
— Благодаря ти, Джеймс. Оценявам помощта ти — рече Офицера. — Според мен рано или късно ще трябва да се биеш с него, а пък аз ще отвличам вниманието му. Ето, че издигането ни в това общество вече започна. Ти премина най-ниската робска категория. Какво е това?
Погледнах в посоката, в която сочеше, и очите ми изхвръкнаха от орбитите си точно като неговите. Някаква машина, поне това беше очевидно. Тя бавно напредваше към нас, като тракаше, дрънчеше и изпускаше пара. Шофьорът направи обратен завой пред каруцата, а помощникът му скочи на земята и я закачи за машината. Последва разтърсване и ние бавно потеглихме напред.
— Гледай внимателно, Джим, и запомни — рече той. — Виждаш нещо от зората на техниката, вече отдавна забравено и изчезнало. Този земеход се движи с пара. Това си е жив парен двигател. Знаеш ли, започвам да мисля, че тук ми харесва.
Не бях очарован от древната машинария, за разлика от него. Мислите ми се въртяха главно около изхвърления главорез и онова, което щеше да се случи, щом дойдеше да ме потърси. Трябваше да науча повече неща за основните правила — при това бързо. Върнах се при другите роби, но преди да успея да започна разговор, пресякохме някакъв мост и влязохме през отворената порта във висока стена. Шофьорът на парната ни колесница спря и извика.
— Разтоварете всичко тук.
В новата си самоличност на Тикач аз надзиравах другите, но почти не им помагах. Последният сандък тъкмо бе оставен на земята, когато един от робите ми ме извика.
— Идва! Минава през портата зад теб!