Бързо се обърнах. Човекът беше прав. Бившият Тикач бе там, целият в драскотини и кръв. Лицето му беше почервеняло от ярост.
Той изрева и ме нападна.
20.
Първото нещо, което направих, беше да побягна от нападателя си, който изрева след мен и се втурна да ме преследва. Моите действия обаче не бяха продиктувани от страх, макар наистина да изпитвах известни опасения, а от необходимостта да застана на по-свободно пространство. Веднага щом се отдалечих от каруцата, аз се обърнах и го спънах така, че той се просна в цял ръст в калта.
Това предизвика бурен смях сред зрителите. Докато той се изправяше на крака, бързо се огледах. На представлението присъстваха въоръжени стражи, другите роби, а също и облеченият в червено капо Докия, който беше взел нещата ни. В ума ми започна да се ражда идея, но преди да успее да добие форма, трябваше да се размърдам, за да спася живота си.
Главорезът започваше да схваща. Вече не се хвърли в безумна атака, а бавно се приближи към мен с протегнати ръце и разперени пръсти. Ако го оставех да ме стисне в дружеската си прегръдка, нямаше да изляза от нея жив. Бавно заотстъпвах назад, обърнат с лице към капо Докия, плъзнах се настрани, после бързо скочих напред. С две ръце хванах една от протегнатите длани на противника си и го дръпнах, като в същото време паднах по гръб. Тежестта ми бе горе-долу достатъчно, за да го накарам да прелети над мен и отново да го просна в цял ръст.
Мигновено скочих на крака, вече с ясен план в главата си. Демонстрация.
— Това беше дясната ръка — високо извиках аз.
Когато се обърнах, той вече бе успял да се изправи. Използвах възможността и отново извиках.
— Сега дясно коляно.
Приложих удар с крак, за да го ритна по капачката на коляното. Това бе доста болезнено и той извика, докато падаше. Този път се изправи по-бавно, като в очите му продължаваше да блести омраза. Нямаше да престане, докато не загубеше съзнание. Добре. Толкова по-добре за моята демонстрация на бойно изкуство.
— Лява ръка.
Хванах я, извих я зад гърба му и го задържах така, като силно натисках. Беше як и продължаваше да се бори, опитвайки се да ме сграбчи с дясната си ръка и да ме спъне. Изпреварих го.
— Ляв крак — извиках аз и силно го ритнах по прасеца, след което той падна за пореден път. Отстъпих назад и погледнах към капо Докия. Цялото му внимание все още бе насочено към мен.
— Можеш ли и да убиваш, освен да си играеш? — попита той.
— Мога. Но не искам. — Съзнавах, че противникът ми се е изправил и се опитва да се задържи на краката си. Леко се обърнах, така че да мога да го виждам с ъгълчето на окото си. — Всъщност предпочитам да го сваля в безсъзнание. Така хем ще спечеля битката, хем вие няма да загубите един роб.
Ръцете на главореза се сключиха около врата ми и той зловещо изгъргори. Преигравах и го знаех. Но трябваше да осигуря на публиката си добро представление. Затова, без изобщо да го поглеждам, нанесох удар назад със свитата си ръка. Лакътят ми потъна дълбоко в стомаха му — в центъра, точно под гръдния кош. Право в нервния възел, известен като слънчев сплит. Ръцете му се отпуснаха и аз пристъпих напред. Последва строполяването му на земята. В несвяст.
Капо Докия ми махна да отида при него и когато се приближих, отбеляза:
— Това е нов вид бой, чужденецо. Тук обичаме да правим облози за главорезите, които се бият с юмруци и се удрят един друг, докато не се облеят в кръв и един от двамата не е в състояние да продължи.
— Този бой е груб и си е чисто губене на време. Истинското изкуство е да знаеш къде и как да удариш.
— Но твоето изкуство не струва срещу остра стомана — отвърна той, наполовина издърпал сабята си.
Сега трябваше да стъпвам внимателно, иначе щеше да ме накълца само за да види какво мога да направя.
— Голите ръце не могат да се изправят срещу майстор на сабята като вас. — Доколкото можех да преценя, той използваше оръжието само за да си реже печеното, но ласкателството винаги е от полза. — Обаче срещу неопитен сабльор изкуството струва много.
Той сдъвка думите ми, после извика най-близкия от стражите.
— Хей, ти, покажи на този какво можеш с ножа си.
Положението започваше да се изплъзва от контрола ми, но не виждах начин да избегна битката. Стражът се усмихна, изтегли блестящата кама от ножницата си и тръгна към мен. Усмихнах се в отговор. Той вдигна оръжието над главата си, за да нанесе удар, но без да държи острието насочено право напред като опитните бойци с ножове. Оставих го да продължи, без да помръдвам чак до момента на удара.
Стандартна защита. Пристъпих в обсега му и поех замаха на китката му с подлакътницата си. Хванах китката на ръката, с която държеше камата, обърнах я и я извих. Всичко стана светкавично.