Ножът падна на една страна, нападателят на другата. Трябваше бързо да свършвам с демонстрацията, преди да започнат да вадят тояги, пистолети и каквото и да било друго. Приближих се до капо Докия и тихо заговорих:
— Това са техники на самоотбрана — и убийствено нападение — от друга планета, неизвестни тук на Спиовенте. Не ми се иска да ги разкривам повече. Сигурен съм, че не желаете робите ви да усвоят опасни удари като тези. Нека ви покажа какво мога да правя без тази груба публика. Мога да обуча на тези умения телохранителите ви. Има хора, които искат да ви убият. Помислете първо за безопасността си.
Прозвуча ми като лекция по безопасност на уличното движение, но, изглежда, му се стори разумно. Въпреки това все още не беше напълно убеден.
— Не обичам нови неща, нови методи. Обичам нещата такива, каквито са.
Точно така, когато той е най-отгоре, а останалите се нареждат под него. Бързо продължих да говоря.
— Това, което правя, не е ново, а старо като човечеството. Тайни, които са предавани още от зората на историята. Сега те могат да станат ваши. Промяната е в ход, вие го знаете, а знанието е сила. Когато другите се опитват да отнемат онова, което е ваше, всяко оръжие е полезно за разгрома им.
Всичко това ми звучеше съвсем глупаво, но се надявах за него да не е така. От онова, което Офицера ми бе разказал за този долнопробен свят, знаех, че единствената сигурност дава силата — параноята се отплащаше. Поне го бях накарал да се замисли, което, съдейки по тясното му чело, навярно му създаваше затруднение. Той се завъртя на пети и се отдалечи.
Подобно на сапуна, учтивостта не бе позната на тази планета. Никакво „доскоро“ или „ще си помисля“. Трябваха ми няколко мига, за да осъзная, че аудиенцията ми е свършила. Разоръженият страж ме гледаше и разтриваше китката си. Но беше прибрал камата. След като бях разговарял с капо Докия, вече бях постигнал някакъв статус и той нямаше да ме прободе без причина. Така че оставаше първият ми противник, бившият Тикач. Когато се приближих, главорезът седеше замаян на земята. Вдигна поглед към мен, като премигваше глупаво. Опитах се да изглеждам колкото мога по-сериозен, докато говоря.
— Ти ме нападна два пъти. Трети път няма да го направиш. Третият път ще означава за теб край. Ще умреш, ако се опиташ да ми направиш каквото и да е.
На лицето му все още бе изписана омраза, но също и страх. Пристъпих напред и той се сви. Добре. Ако не се обръщам с гръб към него прекалено често. Сега обаче се обърнах и се отдалечих.
Той се потътри след мен и се присъедини към очакващата ни група роби. Изглежда, беше приел понижението си, както и другите. Неколцина отправяха към него мрачни погледи, но нямаше повече демонстрация на сила. Което отлично ме устройваше. Едно е да тренираш в гимнастическия салон, а съвсем друго да се сблъскаш с тези главорези, които наистина се опитват да те убият. Офицера възторжено изрази поздравленията си.
— Добра работа, Джим, добра работа.
— И много уморителна. А сега какво?
— От онова, което разбрах, тази малка група е свободна, така да се каже, тъй като е работила през нощта.
— Значи идва ред на почивка и храна. Води.
Предполагам, че това можеше да се нарече храна. Като че ли единственото добро нещо, което мога да кажа за нея, е, че не беше толкова отвратителна, колкото венианската на борда на кораба. В задната част на сградата гореше огън, над който висеше голямо и изключително мръсно гърне. Готвачът — ако тази дума можеше да се отнася за въпросния отблъскващ индивид, мръсен колкото самото гърне — бъркаше съдържанието му с дълга дървена лъжица. Всички роби си взеха дървени паници от мократа купчина върху недалечната маса и готвачът ги напълни. Никой не се тревожеше за загубени или счупени прибори, тъй като такива просто нямаше. Хората бъркаха и загребваха с пръсти, така направих и аз. Яденето бе някаква съвсем безвкусна зеленчукова каша, която все пак засищаше апетита. Облегнал гръб на стената, Офицера седеше до мен на земята и бавно се хранеше. Свърших първи и нямах проблеми с потискането на желанието си за допълнително.
— Колко време ще останем роби? — попитах аз.
— Докато научим повече за начина, по който функционират нещата тук. Прекарал си целия си живот на една-единствена планета, така че едновременно съзнателно и подсъзнателно приемаш познатото ти общество като единствено. Далеч не е така. Културата е откритие на човечеството, точно както компютърът или вилицата. Но има известна разлика. Докато ние се стремим да променим компютрите или приборите за хранене, представителите на дадена култура не допускат абсолютно никакви промени. Те смятат своя начин на живот за единствен и уникален, а всичко останало — за отклонение.