— Звучи ми глупаво.
— Така е. Но тъй като ти го знаеш, а те не, можеш да нарушаваш правилата или да ги използваш както ти е изгодно. В момента усвоявам правилата тук.
— Опитай се да не се забавиш много.
— Обещавам ти, тъй като самият аз не се чувствам много удобно. Трябва да проверя дали съществува вертикална мобилност и как може да се организира тя. Ако такава отсъства, просто ще трябва да си я създадем сами.
— Объркваш ме. Вертикална какво?
— Мобилност. От гледна точка на класа и култура. Вземи например тези роби и стражите навън. Възможно ли е един роб да се стреми да стане страж? Ако е възможно, значи вертикална мобилност съществува. Ако не, това е стратифицирано общество и единственото, което може да се постигне, е хоризонталната мобилност.
— Като например да станем главни роби и да бъхтим всички останали, така ли?
Той кимна.
— Улучи, Джим. Ще престанем да бъдем роби веднага щом проучванията ми покажат какви са възможностите. Но първо трябва да си починем. Забелязах, че другите вече спят на сламата в задната част на тази отвратителна сграда. Предлагам ти да направим като тях.
— Съгласен…
— Хей, ти, ела тук.
Беше Тарс Тюкас. И разбира се, сочеше към мен. Имах усещането, че този ден наистина щеше да е много дълъг.
Поне видях повече неща. Пресякохме двора, мястото на моите триумфи, и се изкачихме по каменно стълбище. В основата му пазеше въоръжен страж, вътре имаше още двама, излегнали се на дървена пейка. Обстановката тук бе малко по-луксозна. Тъкани килимчета на пода, столове и маси, бездарни портрети по стената, някои от които грубо напомняха капо Докия. Оказах се в голяма стая с прозорци, които гледаха над външната стена. Виждаха се поля, дървета и почти нищо друго. Тук беше капо Докия заедно с малката си банда. Всички пиеха от метални чаши. Бяха добре облечени, ако представата ви за хубаво облекло се състои в пъстроцветни кожени панталони, широки ризи и дълги саби. Капо Докия ми махна да се приближа.
— Хей ти, ела насам и дай да те погледнем.
Другите любопитно насочиха погледи към мен, сякаш бях животно за продан.
— И наистина е повалил другия, без да използва юмруците си? — попита един от мъжете. — Толкова е слаб и немощен, да не кажа, че е и грозен.
В живота има моменти, когато човек трябва да си отваря устата само за да слага в нея храна. Този навярно бе един от тях. Но аз бях уморен, отегчен и изобщо в отвратително настроение. Нещо щракна.
— Не толкова слаб, немощен и грозен, колкото теб, свинско лайно такова.
Това наистина привлече вниманието му. Той мигновено изкрещя от ярост, лицето му стана яркочервено, после изтегли дългата си стоманена сабя и се втурна към мен.
Нямах време за мислене, още по-малко за действие. Един от другите мъже стоеше наблизо и металната чаша хлабаво висеше в ръката му. Грабнах я, обърнах се и плиснах съдържанието й в лицето на нападателя.
По-голямата част от течността не стигна до него, но върху дрехите му се изсипа достатъчно количество, че да го вбеси още повече. Той замахна със сабята и аз поех удара с чашата, като го отклоних. Оставих я да се плъзне по острието към пръстите му и в същото време хванах и извих ръката, с която стискаше дръжката.
Той нададе прелестен вой и сабята издрънча на пода. След това мъжът се обърна странично към мен, чудесно открит за довършващ ритник в гърба.
Само че в този момент някой ме спъна отзад и аз се проснах на земята.
21.
Стори им се много забавно, защото избухнаха в смях, който заглуши всички други звуци. Когато се опитах да се добера до падналата сабя, един от тях я подритна настрани. Положението не изглеждаше много добро. Не можех да се бия с всички едновременно. Трябваше да се измъкна.
Вече беше прекалено късно. Двама от тях ме повалиха на земята изотзад, трети ме ритна отстрани. Преди да успея да се изправя, първият ми противник бе коленичил върху гърдите ми и вадеше изключително застрашителна кама, чийто връх потреперваше.
— Какво е това същество, капо Докия — извика той, стиснал брадичката ми със свободната си ръка и доближил камата до гърлото ми.
— Инопланетянин — отвърна капо Докия. — Изхвърлиха го от кораба.
— Ценен ли е, струва ли нещо?
— Не зная — рече капо Докия и объркано погледна към мен. — Навярно. Но ловките му инопланетянски трикове не ми харесват. Не са за тук. О, я го убивай и да свършваме.
По време на тази любопитна размяна на реплики не бях помръднал, защото имах известен интерес от завършека й. Сега обаче се размърдах.