Противникът ми изкрещя, когато извих ръката му — надявах се да съм я счупил — и щом пръстите му се разтвориха, сграбчих камата. Скочих на крака и протегнах оръжието към него, после го бутнах към приятелите му Те също бяха зад мен, но отстъпиха, когато размахах камата в кръг. След това се затичах, преди да успеят да извадят собствените си оръжия. Тичах, за да спася живота си.
В единствената известна ми посока — обратно надолу по стълбите. Мимоходом се блъснах в Тарс Тюкас, като го оставих в безсъзнание.
Зад мен се разнасяха гневни викове и крясъци, но не си губих времето да гледам натам. Надолу по стълбите, като прескачах по три стъпала наведнъж, към стражите на входа. Още не бяха успели да се изправят на крака, когато връхлетях и тримата заедно се стоварихме на земята. Докато падахме, успях да забия коляно под брадичката на единия и в същото време грабнах пушката му за цевта. Другият се опитваше да насочи собственото си оръжие към мен, но аз го изпреварих, улучвайки го в слепоочието.
Шумът от тичащи крака беше съвсем близо зад мен, когато се метнах през вратата пред изненадания страж. Той извади сабята си, но преди да успее да я използва, вече бе в безсъзнание. Пуснах камата и взех по-смъртоносната му сабя, след което отново се затичах. Пред мен беше портата, през която бяхме пристигнали. Широко отворена.
И добре охранявана от въоръжени мъже, които вече вдигаха оръжията си. Когато стреляха, свърнах към сградата на робите. Не знам къде са попаднали изстрелите им, но когато свивах зад ъгъла, бях все още жив.
Една сабя, една пушка и един много уморен Джим ди Гриз. Който не смееше да спре и дори само да забави крачка. Външната стена беше пред мен и там, където я ремонтираха неколцина зидари, имаше скеле и подвижна стълба. Закрещях, размахах оръжията си и работниците се разбягаха във всички посоки. Заизкачвах се по стълбата колкото можех по-бързо. В същото време забелязах, че навсякъде по стената около мен се забиват куршуми.
Задъхан, стигнах догоре и за първи път се огледах наоколо.
Хвърлих се по лице в мига, в който струпалите се долу мъже изстреляха залп от куршуми, разкъсали въздуха точно над главата ми. Капо Докия и хората му бяха оставили преследването на стражите и сега стояха зад тях, ругаеха и размахваха оръжие. Много внушително. Следващият залп отново ме накара да наведа глава.
Други стражи се катереха нагоре по стената и се приближаваха към мен. Това наистина ограничаваше възможностите ми за избор. Хвърлих поглед навън към кафявата водна повърхност в основата на зида. И това бе изход!
— Джим, трябва да научиш нещо за голямата си уста — казах си аз, после дълбоко си поех дъх и скочих.
Цопнах и се ударих в дъното. Водата стигаше едва до шията ми и аз затънах в меката тиня, която беше смекчила падането ми. С мъка успях да се освободя, като първо изтеглих единия си крак, а после и другия. Насочих се към отсрещния бряг, борейки се с лепкавата прегръдка на калта. Преследвачите ми още не се виждаха, но със сигурност бяха по петите ми. Единственото, което можех да направя, бе да продължавам напред. Изпълзях на обраслия с трева бряг, все още стиснал в ръце откраднатите оръжия, после със залитане се затичах към убежището на дърветата пред мен. От въоръжените стражи все още нямаше и следа. Сигурно бяха решили да минат по моста. Не можех да повярвам на страхотния си късмет.
Докато не се строполих по очи и не закрещях от адска болка. Невероятна болка, която помътняваше зрението, слуха, всичките ми сетива.
После тя изчезна и аз изтрих изскочилите от очите ми сълзи на агония. Невропрангите — съвсем бях забравил за тях. Тарс Тюкас бе дошъл в съзнание и натискаше копчето на излъчвателя. Какво беше казал той? Само го остави достатъчно време включен и той блокира всички нерви, докато те убие. Посегнах към обувката си и шперцът изчезна в мига, в който отново потънах в болка.
Когато престана, вече бях прекалено слаб, за да мърдам пръстите си. Докато се мъчех с шперца, осъзнах, че онези там са садисти и трябва да съм благодарен за този факт. Ако натиснеха бутона по-продължително, щях да съм мъртъв. Но някой, несъмнено капо Докия, искаше едновременно да страдам и да разбера, че няма начин да се измъкна. Шперцът бе в ключалката, когато ме погълна поредният пристъп.
После лежах настрани с ключ, изпаднал от пръстите ми. Не бях в състояние да се движа.
Но трябваше. Още една вълна от агония и с мен щеше да е свършено. Щях да остана сред тези дървета, докато не загинех. Пръстите ми помръднаха едва-едва. Щперцът запълзя към мъничкия отвор на ключалката, вмъкна се вътре, бавно се завъртя…