Изтече много време, преди зрението ми да се проясни от червената мъгла и агонията да се отече от тялото ми. Вече не можех да помръдна и ми се струваше, че ще остана така завинаги. Трябваше да премигна с очи, за да отроня сълзите от очите си. И да видя най-прекрасната гледка на света.
Отворените невропранги лежаха върху загнилите листа.
Единствено фактът, че мъчителят ми знаеше за сигурната смърт, до която водеше тази машина за болка, ми бе спасил живота. Преследвачите ми не бързаха. Можех да чуя разговора им, докато вървяха през гората към мен.
— … някъде тук. Защо просто не го оставят?
— Да оставят една добра сабя и пушка? Няма начин. А и капо Докия иска да обеси тялото в двора, докато не изгние. Никога не съм го виждал толкова бесен.
Животът бавно се завръщаше в парализираното ми тяло. Проследих животинската пътека, по която бях тръгнал отначало, и се напъхах сред ниския шубрак, като протегнах ръка, за да залича дирите си по тревата.
— Вижте — тук е излязъл от водата. Хванал е онази пътека.
Тежките стъпки приближиха към мен и отминаха. Стиснах оръжията си и направих единственото възможно нещо. Останах безшумно да лежа и да чакам силите ми да се върнат.
Трябва да призная, че това беше лош момент от живота ми. Бях останал сам, тялото ми пулсираше от болка и умора, преследваха ме въоръжени мъже, които искаха да ме убият, умирах от жажда… Списъкът бе доста дълъг. Като че ли единственото, което не се беше случило досега, бе да завали дъжд.
Започна да вали.
Когато няма място за крайности, чувствата имат своите пикове и спадове. Да обичаш някого адски силно, би означавало да не е възможно да обичаш повече. Така смятам. В това отношение никога не бях имал опит. Но затова пък имах достатъчно опит със спадовете. Като този сега. Не можех да затъна повече, нито да изпадна в по-дълбоко униние. Но именно дъждът ми помогна. Подсмихнах се, после стиснах уста, за да не се разсмея на глас. След това смехът ми престана и започнах да се изпълвам с гняв. Това не беше начин да се отнасят с един гаден стоманен плъх! В момента изложен на опасността да ръждяса.
Размърдах крака и едва потиснах стона си. Болката все още не бе изчезнала, но засега гневът я заглушаваше. Стиснах пушката и забих сабята в земята, после се изправих на крака, като със свободната си ръка се хващах за клоните на дървото. Отново взех сабята и олюлявайки се, застанах на място. Но не паднах. Докато най-сетне бях в състояние да продължа напред, стъпка по стъпка, надалеч от преследвачите и престъпния дом на капо Докия.
Гората беше доста обширна и не знам колко време вървях по животинските пътеки. Бях оставил преследвачите си далеч назад, бях сигурен в това. Така че, когато дърветата оредяха и най-после свършиха, аз се облегнах на един дънер, за да си поема дъх и да огледам ширналата се напред нива. Беше време да намеря пътя към човешко селище. Там, където имаше плугове, имаше и орачи. Сигурно нямаше да е много трудно да ги открия. Щом възвърнах донякъде силите си, поех по края на нивата, готов да се хвърля обратно в гората при вида на въоръжен човек. Зарадвах се, когато първо видях къщата. Бе ниска, нямаше прозорци и покривът й беше покрит със слама. От комина й се издигаше тъничка струйка дим. Мекият климат правеше отоплението излишно, така че димът трябваше да е от готварско огнище. Храна.
При тази мисъл занемареният ми стомах започна да се оплаква. Собствените ми чувства не бяха по-различни. Идваше ред за храна и вода. А какво по-подходящо място да ги намеря от тази откъсната ферма? Пресякох браздите и излязох зад къщата, после заобиколих отпред. Никой. Но през отворената врата долитаха гласове, смях… и аромат на готвено. Вкусно! Приближих се до вратата и влязох вътре.
— Здравейте, приятели. Вижте кой ви е дошъл на гости.
Пет-шест души се бяха събрали около изтъркана дървена маса. Млади и стари, дебели и слаби. Всички с едно и също изражение на лицата, зяпнали от удивление. Дори бебето бе престанало да плаче и последва примера на останалите. Някакъв сивокос мъж наруши мълчанието и се изправи на крака толкова припряно, че трикракото му столче се прекатури.
— Добре дошъл, твоя милост, добре дошъл — поклони се дълбоко той, за да изрази признателността си към моето присъствие. — С какво можем да ти помогнем, почтени сър?
— Ако можете да ми отделите малко храна…
— Елате! Седнете! Нахранете се! Храната ни е скромна, но с радост ще я споделим с вас. Ето!
Той изправи столчето си и ми посочи да седна на него. Другите се отдалечиха от масата, за да не ме притесняват. Или бяха способни да различават човешката природа и разбираха, че съм по-високопоставен от тях, или просто бяха видели сабята и пушката. От висящото над огъня гърне напълниха дървена паница и я поставиха пред мен. Животът тук беше на малко по-високо равнище от този на робите, защото ми дадоха и дървена лъжица. С огромно удоволствие загребах в паницата. Някаква зеленчукова яхния с отделни парченца месо. Всичко бе съвсем прясно, разбира се, и имаше превъзходен вкус. Бяха ми наляли и вода в глинена чаша. Не можех да искам нещо повече. Докато се хранех, дочувах ниския шепот на фермерите, скупчили се в отсрещния край на стаята. Съмнявах се, че замислят нещо лошо, но все пак ги държах под око и ръката ми не се отдалечаваше от дръжката на поставената върху масата сабя.