Когато свърших и шумно се оригнах — те радостно забръмчаха при това кулинарно одобрение — старецът се отдели от групата и излезе напред. Пред себе си буташе слисан младеж, който изглеждаше приблизително на моята възраст.
— Почтени сър, може ли да разговарям с теб? — Дадох му знак да продължи и пак се оригнах. Той се усмихна и кимна. — О, много любезно от твоя страна да похвалиш готвача. Тъй като очевидно си мъдър човек, умен и красив, както и изтъкнат воин, позволи ми да ти изложа един малък проблем.
Отново кимнах — ласкателството отваря всички врати.
— Това е третият ми син, Дренг. Той е силен и усърден, добър работник. Но имотът ни е малък и трябва да храним много гърла, както и да даваме половината от продукцията си на толкова прекрасния капо Докия, за да ни закриля.
Докато изричаше последните думи, той бе свел глава, но в гласа му се долавяше едновременно покорство и омраза. Знаех, че единственият, от когото ги закриля капо Докия, е самият той. Мъжът побутна Дренг напред и го стисна за бицепса.
— Като скала, сър, много е силен. Винаги е искал да стане наемен войник, като твоята почтена особа. Мъж на войната, въоръжен и уверен, продаващ услугите си на знатните. Благородно призвание. Призвание, което ще му даде възможност да носи добри пари на семейството си.
— Аз не се занимавам с набор на войници.
— Очевидно, почтени сър! Ако отиде копиеносец при капо Докия, няма да спечели нито пари, нито почести, само преждевременна смърт.
— Вярно, вярно — съгласих се аз, макар че чувах този факт за първи път. Всичко това ми беше само от полза, тъй като започвах да опознавам живота на Спиовенте. Изобщо не ми харесваше. Пийнах още малко вода и се опитах отново да се оригна, за да доставя удоволствие на готвача, но не успях. Старчето продължаваше да говори.
— Всеки войн, като самия теб, би трябвало да има ординарец. Смея ли да попитам — хвърлихме поглед навън и видяхме, че си сам — какво се е случило с ординареца ти?
— Убиха го в битка — импровизирах аз. Той онемя от удивление и разбрах, че ординарците не се предполага да се бият. — Когато врагът завладя лагера ни. — Така бе по-добре и старецът кимна в знак на съгласие. — Разбира се, аз убих негодника, който намушка клетия Смели. Но на война е така. Суров занаят.
Всички присъстващи замърмориха с разбиране, значи засега стъпвах на здрава земя. Дадох знак на младежа.
— Излез напред, Дренг, и сам ми кажи. На каква възраст си?
Той погледна изпод дългата си коса и отговори със запъване:
— На следващия Празник на червея ще стана на четири.
Не полюбопитствах за подробностите около този отвратителен празник. Момчето сигурно бе едро за годините си. Или годината на тази планета беше изключително дълга. Кимнах и му казах:
— Подходяща възраст за ординарец. Я ми кажи, знаеш ли задълженията на помощника? — По-добре да ги знаеше, защото аз си нямах и представа. Той ентусиазирано кимна на въпроса ми.
— Разбира се, сър, разбира се. Старият Кветчи някога бил войник и много пъти ми е разказвал. Да лъска сабята и пушката, да носи храна, да пълни бутилката с вода, да пука въшките с камъни…
— Чудесно, страхотно, виждам, че знаеш всичко. Чак до най-гадната подробност. И в замяна на услугите си очакваш да ти предам военния занаят. — Той бързо кимна. Стаята бе притихнала, докато обмислях решението си.
— Добре тогава, съгласен съм.
Радостен вик отекна от сламения покрив и старецът донесе глинен съд с нещо, което можеше да е единствено домашна бира. Положението ми започваше да придобива цвят — макар и съвсем мъничко, но определено придобиваше цвят.
22.
Изглежда, с обявяването на новата работа на Дренг това беше всичко за днес. Домашната бира бе доста ужасно нещо, но очевидно съдържаше сравнително висок процент алкохол. Което тогава ми се стори много добра идея. Изпих достатъчно количество, за да убия болката, после престанах, преди да завърша вечерта на пода като останалите. Изчаках стареца да унищожи солидно количество бира и започнах да го разпитвам.