— Идвам отдалече и не познавам тукашните земи — казах му аз. — Но чувам, че този местен бандит, капо Докия, е доста груб.
— Груб ли! — изръмжа той, после сръбна още една глътка от болкоуспокоителната течност. — И отровните змии бягат от страх, когато той приближава. Известен факт е, че погледът му убива пеленачета.
Последва поток от подобни излияния, но аз престанах да го слушам. Бях чакал прекалено дълго, за да извлека от него необходимата ми информация. Огледах се за Дренг и го открих потопил глава в огромна делва с бира. Взех му я и започнах да го разтърсвам, докато привлякох вниманието му.
— Да вървим. Тръгваме веднага.
— Тръгваме…? — Той бързо премигна и се опита да фокусира погледа си върху мен. Почти безуспешно.
— Ние. Тръгваме. Навън.
— А, навън. Ще си взема завивката. — Той се изправи със залитане, после отново премигна към мен. — Къде ти са завивките, да ги взема?
— Отмъкна ги врагът заедно с всичките ми останали вещи, освен сабята и пушката, които не бих оставил до последния си дъх.
— До последния си дъх… Добре. Ще взема завивки. Ще ти взема завивки.
Младежът затършува в задната част на стаята и се появи с две пухкави одеяла въпреки силните крясъци на жените за студената зима. Нямаше да е лесно да измъкна пари от тези селяни. В крайна сметка щях да взема няколко гроша за Дренг.
Той отново се появи, преметнал одеялата през рамо, този път с кожена торба, здрава тояга в ръка и с опасен на вид нож, пъхнат в дървена ножница на пояса му. Изчаках навън, за да избегна традиционното сълзливо изпращане. Най-после Дренг излезе и с олюляване застана до мен. Сега изглеждаше малко по-трезвен.
— Води, господарю.
— Ти ще ми показваш пътя. Искам да посетя замъка на капо Докия.
— Не! Възможно ли е да се биеш за него?
— Това е последното, което някога ще направя. Всъщност бих се сражавал срещу него и без да ми плащат. Истината е, че той държи заключен един мой приятел. Искам да му предам съобщение.
— Много е опасно даже само да се доближаваш до замъка му.
— Сигурен съм, че е така, но не се страхувам. А и трябва да се свържа с приятеля си. Ти ще ме водиш — и ако не възразяваш, през гората. Не искам да ме забележи нито капо Докия, нито хората му.
Очевидно Дренг също не искаше. Докато ме водеше по тайни пътеки до другия край на гората, момчето съвсем изтрезня. Внимателно огледах пътя, водещ към подвижния мост и входа на крепостта.
— Ако се доближим повече, ще ни видят — прошепна той. Вдигнах очи към късното следобедно слънце и кимнах в знак на съгласие.
— Прекарахме доста изтощителен ден. Сега ще полегнем тук в гората и ще продължим на сутринта.
— Няма да продължим. Това е сигурна смърт! — Зъбите му тракаха въпреки следобедната жега. Той избърза пред мен в гората, докато достигна до тревиста полянка, през която течеше поток. Извади от торбата си глинена чаша, напълни я с вода и ми я донесе. Изпих я и тогава разбрах, че в края на краищата съвсем не е лошо да имам ординарец. Щом изпълни задълженията си, той разпъна одеялата върху тревата и бързо заспа на своето. Седнах, облегнал гръб на едно дърво. За първи път имах възможност да разгледам обстойно пушката, която бях задигнал.
Беше лъскава, нова и изобщо не подхождаше на тази утрепана планета. Разбира се, трябваше да е от венианския кораб. Офицера ми бе казал, че навярно въртят контрабанда с оръжия. И аз държах в ръце едно от тях. Разгледах го по-отблизо.
Никаква идентификация, нито сериен номер, или каквото и да е друго обозначение за мястото му на производство. Беше съвсем очевидно защо. Ако агентите на Съюза успееха да се докопат до някое от оръжията, нямаше да са в състояние да проследят произхода му. Пушката бе малка, нещо средно между пистолет и истинска пушка. Мога да твърдя, че добре познавам малките оръжия — аз съм почетен член на Оръжейния клуб в Пърли Гейтс, защото съм доста добър стрелец и им помагах при организиране на състезания — но никога преди не бях виждал нещо подобно. Погледнах в дулото. Беше около 30-ти калибър и нямаше нарези, което бе необикновено. Имаше железни мерници, спусък с предпазителен бутон и още едно лостче на дръжката. Натиснах го. Оръжието се раздели на две части и на земята се изсипаха шепа малки патрони. Разгледах отблизо един от тях и започнах да разбирам как действа това оръжие.
Чудесно. В дулото няма никакви ръбове или канали, така че не е нужно да се поддържа чисто. Вместо да се върти, куршумът има стабилизаторни перки, които осигуряват правата линия на полета му. А и пробива по-гадна дупка в тялото, ако улучи. И няма гилза, което решава проблемите с изхвърлянето й. Погледнах затвора. Ефикасен и безопасен. Вкарва патроните пълнителя, а когато се напълни — и един в цевта. Затваряш и заключваш. Малък слънчев екран за зареждане на акумулатора. Натискаш спусъка, една точка в затвора се нагрява и възпламенява заряда. Отделените газове изхвърлят куршума, а част от тях се отклоняват, за да вкара в затвора следващия. Стабилен, почти безотказен, евтин за производство. И смъртоносен.