Потиснат и уморен, аз оставих пушката до мен, наместих дръжката на сабята до ръката си, отпуснах се по гръб върху одеялото и последвах добрия пример на Дренг.
На зазоряване двамата се събудихме с лек махмурлук. Дренг ми донесе вода и ми подаде ивица от нещо, което приличаше на пушена кожа. После сам взе една и усърдно я задъвка. Закуска в леглото. Страхотно! Захапах моя дял и едва не си счупих зъб. Не само че напомняше на пушена кожа, но и имаше вкус точно на такава.
Когато спуснаха моста за новия ден, ние вече лежахме в шубрака на хълма над замъка. Това беше най-близкото скривалище, което успяхме да открием поради очевидни причини — всички дървета и храсти около подстъпите на портата бяха изсечени. Не бе толкова близо, колкото ми се искаше, но трябваше да свърши работа. За Дренг обаче мястото беше прекалено близо и усещах треперещото му тяло до себе си. От портата първо се появиха група въоръжени мъже, следвани от четирима роби, теглещи каруца.
— Какво става? — попитах аз.
— Събиране на данъци. Взимат своя дял от реколтата.
— Сега видяхме кой излиза, но някой от фермерите влизал ли е изобщо вътре?
— Безумие и смърт! В никакъв случай!
— Ами не им ли продавате храна?
— Те сами си взимат от нас каквото поискат.
— Не им ли продавате дърва за огрев?
— Те крадат всичко, от което се нуждаят.
Прекрасна едностранна икономика, мрачно си помислих. Но трябваше да измисля нещо — просто не можех да оставя Офицера като роб на това безрадостно място. Размислите ми бяха прекъснати от някаква суматоха от вътрешната страна на портата. После, сякаш мислите ми се бяха слели с действителността, от входа изскочи някаква фигура, блъсна стража и се втурна напред.
Офицера!
Тичаше бързо. Но стражите бяха по петите му.
— Вземи това и ме следвай! — извиках аз и тикнах ефеса на сабята в ръката на Дренг. Спуснах се по склона колкото можех по-бързо, като надавах крясъци, за да привлека вниманието на преследвачите. Те не ми обърнаха внимание, докато не пуснах един изстрел над главите им.
След това играта стана изключително напрегната. Стражите забавиха ход, един от тях даже се хвърли на земята и закри главата си с ръце. Офицера пердашеше напред, но един от преследвачите му беше точно зад него и размахваше дълго копие. Той уцели наставника ми в гърба и го повали на земята. Отново стрелях, без да спирам да тичам, прескочих Офицера и съборих войника с приклада на пушката си.
— Нагоре по хълма! — извиках аз, когато видях, че приятелят ми се изправя на крака с гръб облян в кръв. Стрелях още два пъти, после се обърнах да му помогна. И видях, че Дренг стиска сабята, но продължава да лежи горе на хълма.
— Слизай тук и му помогни, или лично ще те убия! — изкрещях аз и се обърнах да стрелям отново. Не бях уцелил никого, но ги накарах да залегнат и да скрият глави. Офицера продължаваше да се препъва напред, но Дренг — открил някакъв дълбок запас от благоприличие или страх, че ще го убия — се притича на помощ. Покрай ушите ни засвистяха куршуми, затова се обърнах и отвърнах на огъня.
Стигнахме върха на ниския хълм и го прехвърлихме, насочвайки се към сравнително безопасното убежище на гората. Двамата с Дренг почти влачехме огромното тяло на Офицера. Хвърлих бърз поглед към гърба му. Беше плитка рана, нищо прекалено сериозно. Преследвачите ни все още се виждаха, когато прегазихме храстите и потънахме сред дърветата.
— Дренг, води ни надалеч оттук. Не трябва да се оставяме да ни хванат!
За моя огромна изненада не ни хванаха. Селският момък трябва да беше играл из тази гора през целия си живот, защото знаеше всяка пътечка. Но придвижването бе трудно. Препъвахме се напред, после едва успявахме да се задържим по стръмния, обрасъл с трева и дребни храсти склон. Дренг разтвори храстите настрани и откри входа на плитка пещера.
— Веднъж преследвах тук една лисица. Никой друг не знае за това място.
Входът бе нисък и трябваха много усилия, за да напъхаме Офицера през него. Но щом влязохме вътре, видяхме, че пещерата се разширява достатъчно, за да можем да седнем, макар таванът да не ни позволяваше да се изправим. Взех едно от одеялата и го разпънах, после претърколих Офицера върху него така, че да легне настрани. Той стенеше. Лицето му беше мръсно и изподрано. Не му е било лесно, помислих си аз. После погледна към мен и ми се усмихна.