— Благодаря ти, момчето ми. Знаех си, че ще бъдеш там.
— Наистина ли? Значи си знаел повече от мен.
— Глупости. Но бързо, моля те…
Той се сгърчи и простена, а тялото му се сви от непоносима болка. Невропрангите! Бях забравил за тях. А уредът приемаше постоянен сигнал — сигурна смърт.
Припирането не води до нищо добро. Затова овладях тревогата си и бавно изхлузих дясната си обувка, отворих тайничето и здраво стиснах с пръсти шперца. Наведох се, мушнах го — и прангите се отключиха. Болка прониза дланта ми и я парализира. Запратих гривната настрани.
Офицера лежеше в безсъзнание и дишаше тежко. Не можех да направя нищо повече, освен да седя и да чакам.
— Сабята ти — рече Дренг и ми я подаде.
— Известно време ти ще се грижиш за нея. Ако смяташ, че си готов за това?
Той сведе очи и пак затрепери.
— Искам да стана войн, но ужасно се страхувам. Не можех да се помръдна, за да ти дойда на помощ.
— Но накрая успя. Спомни си това. На света няма човек, който в един или друг момент да не е изпитвал страх. Единствено храбрецът може да се страхува и в същото време да продължава напред.
— Велика мисъл, млади човече — обади се дълбокият глас. — Мисъл, която трябва винаги да помниш.
Офицера се бе върнал в съзнание и сега на лицето му се беше изписала бледа усмивка.
— Виж, Джим, както казвах, преди да включат малката си машинка, бях сигурен, че тази сутрин ще си тук. Ти беше на свобода и знаех, че няма да ме изоставиш на онова отвратително място. Когато избяга, настанаха страхотни викове и крясъци, съпроводени с много щуране чак дотогава, докато не затвориха портата за през нощта. Но на разсъмване щяха да я отворят и не изпитвах ни най-малко съмнение, че ще си някъде наблизо и ще се опиташ да намериш начин да ме измъкнеш. Проста логика. Затова опростих уравнението, като дойдох при теб.
— Много просто! Едва не те убиха.
— Но все пак не ме убиха. Вече и двамата сме в безопасност. Освен това виждам, че си успял да намериш съюзник. Добра работа за един ден. А сега важният въпрос — какво ще правим?
Какво, наистина?
23.
— Що се отнася до това, какво ще правим, отговорът е очевиден — отвърнах аз. — Оставаме тук, докато суматохата не поутихне. Което би трябвало да стане сравнително бързо, защото пазарната цена на мъртвия роб не е особено висока.
— Но аз се чувствам съвсем здрав.
— Забравяш, че ако се използват непрекъснато, невропрангите могат да убиват. Така че, когато пътят ни стане чист, тръгваме към най-близкото селище, за да превържем раната ти.
— Има доста кръв, но едва ли е нещо повече от обикновена драскотина.
— Отравяне на кръвта и инфекция. Първо ще се погрижим за раната. — Обърнах се към Дренг. — Познаваш ли фермери, които да живеят тук наблизо?
— Не, но вдовицата Апфелтрий е точно оттатък хълма, покрай изсъхналото дърво през края на блатото…
— Чудесно. Ще ни покажеш пътя, сега няма нужда да ни го обясняваш. — Отново се обърнах към Офицера. — А след като ти оправим гърба?
— След това, Джим, ще постъпим във войската. След като вече си наемник, това е най-подходящо. Войската лагерува в крепост, а в нея трябва да има заключена стая, в която държат всички пари. Докато ти упражняваш военната си професия, аз, както се казва, ще обирам парсата. За да извършим това благородно дело, имам предвид една конкретна войска. Онази, която служи на капо Димонте.
— Не при капо Димонте! — изхленчи Дренг и започна да скубе косата си с две ръце. — Той е невероятно зъл, всеки ден изяжда по едно дете на закуска, всичките му мебели са тапицирани с човешка кожа, пие от черепа на първата си жена…
— Стига! — нареди Офицера и Дренг замълча. — Очевидно е, че той има лоша слава тук, в земите на капо Докия. Причината се крие във факта, че Димонте е негов заклет враг и периодично му обявява войни. Сигурен съм, че не е по-лош — нито по-добър — от който и да е друг капо. Но има едно преимущество. Враг е на нашия враг.
— Следователно, да се надяваме, е наш приятел. Правилно. Имам един дълг към стария Докия и нямам търпение да му го върна.
— Човек не трябва да е злопаметен, Джим. Това затъмнява погледа и пречи на работата. А сега тя е да приберем парите, не да търсим отмъщение.
Кимнах в знак на съгласие.
— Разбира се. Но докато ти обмисляш грабежа, няма причина да не си доставя удоволствие с един малък реванш.
Виждах, че не одобрява чувствата ми, но не бях в състояние да достигна неговото олимпийско спокойствие. Болест на младостта навярно. Промених темата.