— А след като изпразним съкровищницата?
— Ще разберем как местните се свързват с инопланетните контрабандисти като онези венианци. С очевидната цел да напуснем този затънтен и досаден свят колкото можем по-скоро. За да постигнем това, може би ще се наложи да станем религиозни. — Той се подсмихна на смаяното ми изражение. — Подобно на самия теб, момчето ми, аз съм обучен хуманист и не изпитвам потребност от помощта на свръхестественото. Но изглежда, че техниката тук на Спиовенте — каквато и да е тя — е в ръцете на някакъв орден, известен с името Черните монаси.
— Не, стой надалеч от тях! — простена Дренг. — Те знаят неща, които подлудяват хората. От техните работилници идват всички неестествени устройства. Машини, които пищят и сумтят, които говорят с небесата, също и невропрангите. Избягвай ги, господарю, моля те!
— Младият ни приятел казва истината — рече Офицера. — Освен страха пред непознатото, разбира се. Посредством някакъв процес, който в момента не е от значение, цялата техника на този свят се е съсредоточила в ръцете на ордена на Черните монаси. Нямам представа към коя религия се отнасят — ако изобщо има такава — но важното е, че те доставят и ремонтират машините, които видяхме. Това им осигурява известна закрила, тъй като, ако някой капо ги нападне, другите ще се втурнат да ги защитават, за да осигурят достъпа си до металните плодове на техниката. Може би за заминаването си оттук трябва да се обърнем именно към тях.
— Поддържам предложението. Да се присъединим към армията, да отмъкнем колкото можем повече пари, да се свържем с контрабандистите — и да им платим, за да ни измъкнат оттук.
Дренг беше зяпнал от всички тези прекалено дълги за него думи и от устата му течеше слюнка. Очевидно не успяваше да следи много от онова, което обсъждахме, действието бе повече в стила му. Той безшумно излезе на разузнаване и още по-тихо се върна. Наоколо нямало никой и пътят бил съвсем чист. С малко подкрепа от наша страна Офицера вече можеше да върви, а къщата на вдовицата не беше толкова далече. Въпреки уверенията на Дренг тя трепереше от страх, когато ни пусна в колибата си.
— Пушки и саби. Убийства и смърт. Аз съм обречена, обречена.
Въпреки мърморенето си, подсилено още повече от примляскването на беззъбите й венци, тя изпълни нарежданията ми и постави на огъня гърне с вода. Отрязах ивица плат от одеялото си, кипнах го във водата и с него превързах раната на Офицера. Бе тясна, но дълбока. Убедихме вдовицата да се раздели с част от запасите си от контробанден алкохол и когато облях с него откритата рана, наставникът ми потръпна. Надявах се, че алкохолното съдържание е достатъчно високо, за да изпълни ролята на антисептик. Използвах нова ивица стерилизирано във вода одеяло като бинт и това в общи линии бе всичко, което можех да направя.
— Отлично, Джеймс, отлично — рече той и внимателно наметна скъсаното сако на раменете си. — Не си си губил времето в детската организация. Хайде сега да благодарим на добрата вдовица и да тръгваме, тъй като е очевидно, че присъствието ни я тревожи.
Поехме по открития, покрит с коловози път. Всяка следваща крачка ни отдалечаваше от капо Докия. Дренг беше наистина добър снабдител. Отклоняваше се в овощните градини за плодове или изравяше ядивни грудки от полята, покрай които минавахме, някои даже ги измъкваше изпод носа на законния собственик, който само докосваше с длан перчема си при вида на оръжията ми. Гаден свят, който уважаваше единствено силата. За първи път започнах да оценявам качествата на планетите от Съюза.
Когато стените на крепостта се извисиха пред нас, наближаваше късен следобед. Бе малко по-красива от онази на Докия, или поне така изглеждаше от разстояние, защото се намираше на остров по средата на езеро. С брега я свързваше издигнат над водата път и подвижен мост. Дренг отново трепереше от страх и с радост остана на брега заедно с Офицера, докато аз се изправях пред опасностите на крепостта. Закрачих с войнишка стъпка по каменния път, после минах по моста. Двамата стражи ме изгледаха с явна подозрителност.
— Добрутро, братлета — весело извиках аз, преметнал пушката през рамо, стиснал сабята в ръка, с прибран корем и изпъчени гърди. — Това ли е замъкът на капо Димонте, известен нашир и длъж по земята с красотата и силата на оръжието си?
— Кой се интересува?
— Аз. Въоръжен и силен войник, който желае да се наеме на негова служба.
— Ти решаваш, братле, ти решаваш — без да крие мрачното си настроение отвърна той. — През портата, после през двора, третата врата отдясно, питай за Сиър Сранк. — Стражът се наведе към мен и прошепна. — Срещу три гроша ще ти дам един съвет.