— Готово.
— Дай парите.
— По-късно. Точно в момента съм малко притеснен.
— Трябва да е така, щом искаш да се наемеш тук. Добре, тогава пет гроша за пет дни. — Кимнах в знак на съгласие. — Той ще ти предложи съвсем малко, но ти не приемай за по-малко от два гроша на ден.
— Благодаря за вересията. Ще ти се отплатя.
Минах през портата и намерих третата врата. Тя бе отворена, за да пропуска последните слънчеви лъчи, и дебел, плешив мъж драскаше по някакви документи вътре. Когато сянката ми падна върху масата, човекът вдигна поглед.
— Махай се оттук — извика той и се почеса по главата толкова силно, че на светлината проблесна дъжд от пърхот. — Казах ви всичко, никакви пари до по-следващата сутрин.
— Аз все още не съм постъпил, нито пък ще го направя, ако плащате на войниците по този начин.
— Извинявай, добри ми странниче, слънцето ми блести в очите. Влез, влез. Искаш да се наемеш? Разбира се. Пушка и сабя — и амуниции?
— Намират се.
— Чудесно. — Дланите му прошумоляха, когато ги потри една в друга. — Храна за теб и ординареца ти, и един грош дневно.
— Два гроша дневно и възстановяване на всички изразходвани амуниции.
Той се намръщи, после сви рамене, надраска нещо на един от листовете и го побутна към мен.
— Едногодишен договор с право на преразглеждане на заплатата след изтичането му. Тъй като не можеш да четеш и да пишеш, надявам се ще успееш да драснеш неграмотното си кръстче тук долу.
— Мога да чета достатъчно, за да видя, че договорът е четиригодишен, което ще поправя, преди да подпиша. — Така и сторих. Подписах се с името на съдията Никсън, знаейки отлично, че ще напусна много преди изтичането на срока. — Ще доведа ординареца си, който чака навън, заедно с престарелия си баща.
— Няма извънредна храна за бедни роднини! — великодушно изръмжа той. — Ще разделяш с него своята.
— Съгласен — отвърнах аз. — Много си щедър.
Върнах се при портата и махнах на спътниците си да дойдат.
— Имаш дълг към мен — рече стражът.
— Ще ти платя, когато ми плати онази крастава жаба.
Той изсумтя в знак на съгласие.
— Ако си мислиш, че той е гаден, почакай да видиш капо Димонте. Нямаше да вися в този смрадлив коптор, ако не беше извънредната плячка.
Спътниците ми бавно се приближаваха. Офицера едва не влачеше дърпащия се Дренг.
— Извънредна плячка ли? Скоро ли ще я дават?
— Веднага след края на битката. Тръгваме утре.
— Срещу капо Докия ли?
— Де такъв късмет. Говори се, че бил претъпкан със скъпоценности и златни монети. Би било чудесно да участваш в подялбата на такава плячка. Но не този път. Казаха ни само, че потегляме на север. Трябва да е за изненадващо нападение над някого, навярно приятел, и те не искат да изтече информация. Правилно. Хвани врага със спуснат мост и битката наполовина е спечелена.
Замислих се над тази военна мъдрост и поведох малкия си отряд в указаната посока. Войнишките жилища, макар и да не ставаха за рекламни туристически брошури, определено бяха по-добри от робските. Дървени койки със сламеници за войните и малко слама отдолу за ординарците. Трябваше да уредя нещо за Офицера, но бях сигурен, че с подкуп ще реша този въпрос. Седнахме заедно на койката, а Дренг отиде да намери кухнята.
— Как е гърбът? — попитах аз.
— Боли ме, но това е дребен проблем. Малко ще си почина, после ще огледам мястото…
— Това може да почака до сутринта. Последните два дни бяха напрегнати.
Храната бе някаква яхния, в която плуваха парчета месо от безименна птица. Трябваше да е птица — по парчетата все още имаше перушина. Разделихме порцията на три равни части и я изгълтахме. Свежият въздух и ходенето определено влияеха добре на апетита. Имаше и дажба кисело вино, което не пожелах нито аз, нито Офицера. Дренг обаче го изгълта за секунди. После се търколи под койката и високо захърка.
— Ще се поогледам наоколо — казах аз. — Почини си на койката, докато се върна…
Прекъсна ме пресеклив рев на сигнална тръба. Вдигнах поглед и видях, че пишман музикантът се е изправил на вратата. Мъжът издаде още един тръбен рев. Бях готов да го сграбча за гърлото, ако опиташе да го направи отново, но той отстъпи настрани и се поклони. Мястото му зае слаба фигура в синя униформа. Всички войници, които гледаха, леко наведоха глави или разтърсиха оръжията си за поздрав, затова аз ги последвах. Не можеше да е друг освен самия капо Димонте.
Беше толкова слаб, че като че ли нямаше стомах. Или имаше проблеми с кръвообращението, или кожата му бе синкава по рождение. Малките му червени очички гледаха от сини очни кухини, докато държеше синкавата си брадичка със синкавите си пръсти. Той подозрително се огледа, после заговори. За сметка на слабото му тяло, гласът му кънтеше с дълбока сила.