— Войници мои, имам добри новини за вас. Подгответе оръжията си, защото тръгваме в полунощ. Ще вървим усилено, за да стигнем гората Пинета преди зазоряване. Ще дойдат само войните и ще бъдем леко въоръжени. Ординарците ви ще останат тук, за да се грижат за вещите ви. През деня ще се крием в гората и ще продължим утре вечер. През нощта ще се срещнем със съюзниците си и ще се обединим с тях, за да нападнем врага на разсъмване.
— Имам въпрос, капо — извика един от мъжете. Беше сивокос и покрит с белези, очевидно ветеран от много битки. — Срещу кого се отправяме?
— Ще ви кажат преди самата атака. Ще победим само с изненада.
От всички страни се разнесе мърморене, когато ветеранът отново извика:
— Щом името на врага ни е тайна, поне ни кажете кои са съюзниците ни.
Капо Димонте не остана доволен от въпроса. Той се почеса по брадичката и пръстите му започнаха да си играят с ефеса на сабята му. Мъжете чакаха. Очевидно се нуждаеше от доброволната ни подкрепа, затова накрая отговори:
— Всички ще се зарадвате да чуете, че ще имаме съюзници с огромна сила и воля. Освен това те имат бойни машини, които могат да разбият и най-яката стена. С тяхна помощ можем да превземем всяка крепост, да победим всяка армия. Имаме късмет, че се сражаваме на тяхна страна. — Той стисна устни с очевидно нежелание да продължи, но знаеше, че трябва да го направи. — Победата ни е сигурна, тъй като нашият съюзник не е никой друг… освен самия орден на Черните монаси.
Последва продължително мълчание, заменено по-късно от гневни викове. Смисълът на всичко това ми убягваше, но въпреки това изобщо не ми харесваше.
24.
Веднага щом престана да говори, капо Димонте излезе и вратата зад него се затръшна. От всичките ми страни се разнасяха гневни викове и крясъци, но един от мъжете ревеше най-силно — обезобразеният ветеран. Той се качи върху някаква маса и надвика останалите, принуждавайки ги да запазят тишина.
— Всички тук ме познавате, знаете стария Тъскър. Секъл съм глави още по времето, когато повечето от вас още не са били чували за битки. Така че ще ви кажа нещо, а вие ще ме изслушате и после ще имате възможност да се изкажете. Някой да не е съгласен?
Той сви огромния си юмрук и го вдигна нагоре, после го завъртя в кръг, като яростно се мръщеше. Чуха се само няколко ядосани измърморвания, но нито едно от тях не беше достатъчно високо, за да изрази несъгласие.
— Добре. Сега слушайте. Познавам онези чернораси педерасти много отдавна и не им вярвам. Мислят единствено за собствената си кожа. Ако искат ние да се бием заради тях, то е само защото предстои страхотна неприятност и им се ще ние да бъдем убити вместо тях. Това не ми харесва.
— И на мен не ми харесва — извика друг мъж. — Но какъв изход имаме?
— Никакъв — гневно изръмжа Тъскър. — Точно това щях да кажа и аз. Струва ми се, че сме изправени до стената. — Той извади сабята си и я размаха към присъстващите. — Цялото ни оръжие, освен новите пушки, идва от Черните монаси. Без доставките им няма да има с какво да се бием, а ако нямаме с какво да се бием, няма да има какво да правим — ще умрем от глад или трябва да се върнем във фермите. А това не е за мен. Нито пък за вас. Защото всички сме в кюпа. Или ще се бием всички, или никой. А ако се бием, и някой от вас се опита да се измъкне, преди сражението да започне, ще открие сабята ми забита през целия му черен дроб.
Той размаха блестящото острие към другите, които го наблюдаваха мълчаливо.
— Необорим аргумент — прошепна Офицера, — безупречна логика. Лишко, че отива за толкова долна кауза. Ти и другарите ти нямате никакъв друг избор, освен да се съгласите.
Офицера бе прав. Виковете и споровете продължиха, но накрая всички трябваше да се съгласят с плановете. Щяха да се бият на страната на Черните монаси. Никой от присъстващите, включително и самият аз, не се радваше особено на тази идея. Можеха да си спорят до полунощ, но аз бях прекалено уморен и исках да оползотворя тези няколко часа. Офицера излезе навън, за да потърси още информация, а аз се търколих върху койката и потънах в неспокоен сън.
Разбудиха ме кресливи заповеди. Чувствах се по-уморен, отколкото преди да заспя. Никой не изглеждаше доволен от среднощния поход. Лицата на воините бяха мрачни и се дочуваха тихи ругатни. Имаше клетви, които не бях чувал преди — наистина ми харесаха и аз ги запазих за бъдеща употреба. Насочих се към примитивния умивалник и наплисках лицето си с малко вода, което, изглежда, ми помогна да се разсъня. Когато се върнах, Офицера седеше на койката. Той се изправи и протегна широката си длан.