— Трябва да се пазиш, Джим. Този свят е жесток и опасен, а всичко е обърнато срещу теб.
— Тъкмо това е начинът на живот, който ми харесва, затова недей да се тревожиш.
— Въпреки всичко се тревожа — силно въздъхна той. — Отнасям се единствено с презрение към суеверията, астролозите, гледачите на ръце и прочее, така че разбираш защо изпитвам такова отвращение от самия себе си заради ужасното униние, което ме е обзело. Но не виждам в бъдещето нищо друго освен мрак и празнота. Заедно сме от толкова малко време, а не ми се иска да се разделяме. И все пак, съжалявам, извини ме, имам усещане за опасност и отчаяние, което не съм в състояние да преодолея.
— И то основателно! — извиках аз, като се опитах да вложа ентусиазъм в думите си. — Ти се откъсна от спокойствието на измамното си пенсиониране, беше заловен, освободен, избяга, кри се, гладува, отново бяга, дава подкупи, измамиха те, биха те, заробиха те, раниха те — и се чудиш защо си депресиран?
Тирадата ми предизвика бледа усмивка на устните му и той отново стисна ръката ми.
— Разбира се, че си прав, Джим. Токсини в кръвта, депресия в мозъчната кора. Пази си гърба и се върни здрав. Дотогава вече ще съм измислил как да освободим капото от част от парите му.
За първи път, откакто го познавах, изглеждаше на истинската си възраст. На тръгване го видях уморено да се изпъва върху койката. Когато се върнех, щеше да се чувства по-добре. Дренг щеше да му носи храна и да се грижи за него. А аз трябваше да се съсредоточа върху задачата да остана жив, за да мога да се върна.
Походът беше мрачен и изтощителен. Изтеклият ден бе горещ, нощта — също. Влачехме се напред с пот на чело и разпъждахме с ръце насекомите, които ни хапеха в мрака. Коловозите по пътя ме спъваха, в ноздрите ми влизаше прах. Кошмарният ни парад предвождаше някаква дрънчаща и съскаща машина. Една от парните коли теглеше бойния фургон на капо Димонте, който пътуваше в относителен разкош. Вътре бяха и неговите капитани, които несъмнено се наливаха с алкохол. Вървяхме напред и ругатните в редиците постепенно, но сигурно отслабваха.
Когато се скрихме сред дърветата на гората Пинета, вече бяхме уморени и бунтовно настроени. Правех онова, което правеха повечето от останалите, изтегнах се върху леглото от дъхави иглички под дърветата и простенах от удоволствие. И от възхищение към по-издръжливите войни, начело с Тъскър, които настояха да получат дажбата си от кисело вино, преди да си легнат. Затворих очи, отново простенах и потънах в сън.
Останахме тук през целия ден, доволни от добрата почивка. Към пладне от колата неохотно ни раздадоха храна и топла мръсна вода, с която да прокараме твърдите като камък парчета, които трябва да бяха хляб. После успях да поспя още малко, докато по здрач отново не се строихме и нощният поход продължи.
След няколко часа стигнахме до кръстопът и завихме надясно. Това предизвика мърморене в строя, първо от страна на онези, които познаваха района.
— Какво казват? — попитах мъжа, който вървеше до мен и до този момент не бе обелил нито дума.
— Капо Динобли. Ето срещу кого сме тръгнали. Не би могъл да е никой друг. В тази посока няма друг замък на един-два дни път.
— Знаеш ли нещо за него?
Той изсумтя и млъкна, но мъжът зад него отговори на въпроса ми.
— Някога служих при него. Дърт педераст, вече трябва да е много стар. Просто още един капо.
После продължихме напред в мъгла от умора. Трябва да имаше и други начини да си изкарваш прехраната. Това щеше да е първият и последният ми поход. Веднага щом се върнехме, двамата с Офицера щяхме да приберем съкровището и да избягаме с всички пари, които можехме да носим. Прекрасна мисъл. Едва не се блъснах в човека пред мен и успях да спра точно навреме. Бяхме застанали на място, където пътят минаваше покрай гората. На тъмния фон дърветата се извисяваха като още по-тъмни сенки. Опитвах се да видя какво става, когато един от офицерите слезе при нас.
— Трябват ми няколко доброволци — прошепна той. — Ти, ти, ти и ти.
Той ме докосна по рамото и аз се оказах един от доброволците. Навярно бяхме двайсетина души. Поведоха ни към гората. Облаците се бяха разнесли и звездите вече светеха достатъчно ярко, за да видим черните грамади, които представляваха транспортни средства на колела. Чувах съскането на излизаща пара. Към нас закрачи някаква тъмна фигура, която ни накара да спрем.
— Слушайте, ще ви кажа какво трябва да правите — рече той.