Естествено, той не каза всичко това, поне не веднага, но то стана очевидно след безкрайните му несвързани оплаквания. Изключих се и потънах в мислите си. Всичко на всичко лош късмет. Навярно ме бяха поставили при него, за да ме държат настрани от компанията на истински закоравелите престъпници, с които бе пълен този затвор.
В този момент лампите угаснаха и аз се отпуснах върху койката си. Утре щеше да е моят ден. Щях да се срещна с други затворници, да ги преценя и да открия сред тях истинските престъпници. Да се сприятеля с тях и да започна обучението си по престъпност. Определено трябваше да направя така.
Започнах да се унасям, изпълнен с щастие, обливан от вълни на затихващ хленч, носещи се откъм съседната койка. Просто лош късмет, че ме бяха сложили при него. Уили беше изключение. Съквартирантът ми бе неудачник, това беше всичко. На сутринта всичко щеше да е различно.
Поне се надявах. В мислите ми се прокрадваше съвсем слаба тревога, която за кратко ми пречеше да заспя, но накрая се отърсих от нея. Утре всичко щеше да е наред, да, така щеше да е. Нямаше никакво съмнение, наред…
3.
Закуската не беше по-добра, нито по-лоша от онези, които си бях правил сам. Хранех се автоматично, отпивах от слабия кактусов чай и упорито предъвквах кашата, докато оглеждах другите маси. В помещението имаше трийсетина затворници и погледът ми се плъзгаше от лице на лице с все по-усилващо се чувство на отчаяние.
Първо, повечето от тях имаха същия празен поглед на безизразна тъпота като на моя съкилийник. Е, можех да се примиря с това, престъпническите класи естествено се състояха от неприспособимите към обществото и от умствената утайка. Но се надявах, че сигурно има и нещо повече от това!
Второ, всички те бяха съвсем млади и не надхвърляха трийсет години. Нямаше ли някакви стари престъпници? Или пък престъпността бе болест на младостта, която бързо се излекуваше от машините за социално приспособяване? В това трябваше да има нещо повече. Трябваше. Тази мисъл ме поободри. Всички тези затворници бяха неудачници, това беше очевидно, неудачници, на които им липсваше всякаква компетентност. Това ставаше очевидно, стига само да се замислиш. Ако са били толкова добри в избраната от тях професия, нямаше да са тук! Те бяха безполезни за света и за самите себе си.
Но щяха да са полезни за мен. Щом не можеха да ми осигурят незаконните факти, от които се нуждаех, сигурно щяха да са в състояние да ме свържат с онези, които можеха. От тях щях да се добера до нишките, водещи към престъпниците навън, към все още незаловените професионалисти. Точно това трябваше да направя. Да се сприятеля с тях и да извлека информацията, която ми трябваше. Не всичко беше загубено.
Не ми отне много време да открия най-добрите сред тази окаяна сбирщина. Малка групичка се беше събрала около тромав младеж със счупен нос и обезобразено лице. Дори пазачите като че ли го избягваха. Той се надуваше и другите му правеха път, когато се разхождаше на двора следобед.
— Кой е онзи? — попитах Уили, който се бе свил на пейката до мен и усърдно човъркаше носа си. Той бързо запремигва, докато накрая не забеляза обекта на моето внимание, после отчаяно махна с ръце.
— Пази се от него, стой настрани, той е опасен. Стингър е убиец, така съм чувал и изобщо не се съмнявам. Освен това е шампион по юмручен бой. По-добре да не се запознаваш с него.
Това наистина звучеше интригуващо. Бях чувал за юмручния бой, но винаги бях живял прекалено близо до града, за да го видя на практика. Никога не бях чувал наблизо да се провежда такъв, не и при всички тези полицаи наоколо… Юмручният бой бе груб спорт — и незаконен — много обичан в далечните фермерски градчета. През зимата, когато свинепрасетата бяха затворени в кочините си и реколтата беше прибрана в хамбарите, свободното време натежаваше на селските ръце. Тогава започваха юмручните боеве. Появяваше се някой странник и предизвикваше местния шампион, обикновено някой свръхмускулест орач. Тайно уговаряха времето на срещата в някой отдалечен плевник, изгонваха жените, донасяха контрабанден алкохол в пластмасови бутилки, правеха залози — и юмручният бой започваше. Свършваше тогава, когато един от двамата противници не можеше да стане от земята. Не беше спорт за гнусливите или трезвите. Добро, сърдечно, пиянско, мъжкарско развлечение. А Стингър принадлежеше към тази юначна група. Трябваше да го опозная по-добре.