Нищо подобно не се случи. Но силният глас отново закънтя:
— Върнете се назад. Вървете си там, откъдето сте дошли, и ще бъдете пощадени. Говоря на теб, капо Димонте. Допускаш грешка. Черните монаси те използват. Ще загинеш за едното нищо. Върни се в своята крепост, защото тук те очаква единствено смърт.
— Там е, виждам го! — извика брат Фарвъл и посочи нагоре в дърветата. После се обърна и ме забеляза, болезнено ме стисна за ръката и отново посочи. — Там, на онзи клон, дяволското устройство. Унищожи го!
Защо не? Сега го виждах, дори разбрах какво е. Някакъв високоговорител. Пушката изгърмя и силно блъсна рамото ми. Стрелях повторно и високоговорителят избухна. Надолу заваляха парченца метал и пластмаса.
— Просто машина — извика брат Фарвел, като тъпчеше останките на земята. — Започнете атаката, пратете хората си напред. Моите устройства за изхвърляне на смърт ще ви подкрепят. Ще разбием стените с тях.
Капото нямаше избор. Известно време той хапеше устните си, после даде знак на тръбача до него. Прозвучаха три тръбни нотки и сигналът се поде от тръбачите в ариергарда и по фланговете. Когато първите от войниците му изскочиха от дърветата, той изтегли сабята си и ни заповяда да го последваме. Затичах се напред с огромна неохота.
Не можеше да се каже, че извършваме мълниеносна атака. По-скоро приличаше на разходка. Напредвахме през полето, после спряхме, за да изчакаме устройствата за изхвърляне на смърт да заемат позиция. Парни коли ги изтеглиха напред и ги строиха в редица. Стрелбата започна. Над главите ни засвистяха камъни, които или отскачаха от крепостните стени, или потъваха в тях.
— Напред! — извика капото и отново размаха сабята си, когато започна стрелбата откъм противника.
Иззад крепостните стени се издигнаха сребристи сфери, извисиха се в небето, насочиха се към нас — и паднаха.
Една от сферите падна близо до мен и аз видях, че представлява тънък контейнер, пълен с димяща течност, която се изпаряваше във въздуха. Отрова! Хвърлих се надалеч от нея и се затичах, като се опитвах да не дишам. Но бомбите избухваха навсякъде около мен, въздухът се изпълни с изпарения. Тичах и дробовете започнаха да ме болят. Трябваше да си поема дъх, просто не можех да устоя.
Когато въздухът проникна в дробовете ми, паднах напред и потънах в мрак.
Лежах по гръб. Знаех това, но не съзнавах почти нищо друго поради главоболието, което напълно ме беше погълнало. Ако помръднех глава дори съвсем лекичко, сякаш огнена лента стисваше слепоочията ми. Колебливо отворих едното си око и то се разкъса от червена мълния. Простенах и чух как стонът ми отеква от всички страни. Това главоболие беше страхотно и в сравнение с него бледнееха всички други главоболия. Помислих си за предишните си главоболия и презрително изсумтях пред тяхната слабост. Мукавени главоболия. Това тук обаче бе истинско. Някой стенеше наблизо и аз, както и мнозина други, съчувствено застенахме.
Малко по малко болката поотслабна, поне достатъчно, че предпазливо да вдигна единия си клепач, после и другия. Синьото небе над мен беше ясно, вятърът шумолеше в житната нива, в която лежах. Извънредно колебливо се приповдигнах на лакът и огледах поразената войска около мен.
Нивата бе осеяна с проснати тела. Някои от тях вече се надигаха и сядаха, стиснали глави в ръцете си, а един-двама по-издръжливи — или по-глупави — воини нестабилно се изправяха на крака. Наблизо лежаха сребристите парчета от един от падналите снаряди, който сега, след разпръскването на газа, изглеждаше съвсем невинно. Главата ми пулсираше, но не й обърнах внимание. Бяхме живи. Газът не ни беше убил — очевидно бе предназначен само да ни изкара извън строя. Мощно оръжие. Погледнах сянката си, тъй като все още не исках да рискувам да вдигам очи към слънцето, и видях, че е съвсем къса. Наближаваше пладне. Бяхме спали в продължение на часове.
Тогава защо не бяхме мъртви? Защо хората на капо Динобли не се бяха нахвърлили върху ни и не ни бяха прерязали гърлата? Или поне да ни вземат оръжието? Пушката ми лежеше до мен. Отворих я и видях, че все още е заредена. Истинска мистерия. Изкънтя дрезгав крясък и аз скочих сепнат — и мигновено съжалих, защото главата ми адски запулсира. Успях да седна и се обърнах да погледна.
Интересно. Самият брат Фарвъл все още викаше и проклинаше, като в същото време скубеше цели кичури коса от главата си. Изключително необичайно. Със сигурност никога преди не бях виждал подобно нещо. Колебливо се изправих на крака, за да видя какво го е разтревожило. Да, наистина, сега напълно разбирах чувствата му.