Монахът стоеше до едно от устройствата си за изхвърляне на смърт, сега самото то мъртво. Беше избухнало в хаос от тръби и строшен метал. Дългата ръка бе равно разрязана на три части и дори колелата бяха откъснати от тялото. Просто купчина неподлежащ на възстановяване боклук. Брат Фарвъл се щураше наоколо и продължаваше да надава дрезгави крясъци.
Откъм другите монаси се разнасяха болезнени викове. Брат Фарвъл се върна и със залитане се отправи към капо Димонте, който тъкмо се опитваше да седне.
— До една са унищожени! — изрева черният монах, а капото силно притисна с длани ушите си. — Многогодишният ми труд, хвърлен на вятъра. Всичките ми устройства за изхвърляне на смърт, унищожителният парен катапулт — унищожен. Той го направи — капо Динобли. Съберете хората си и нападнете крепостта, той трябва да си получи заслуженото заради това чудовищно престъпление.
Капото се обърна и погледна към крепостта. Тя беше точно такава, каквато я бяхме видели на разсъмване, тиха и спокойна, все още с вдигнат подвижен мост, като че ли изобщо не се бе случило нищо. Димонте върна очи към брат Фарвъл. Лицето му беше студено и измъчено.
— Не. Няма да поведа хората си срещу онези стени. Това е самоубийство, а ние не сме се разбирали така. Войната си е ваша, не моя. Съгласих се да ви помогна да превземете крепостта. Машините ви трябваше да отворят вход в нея. Тогава щях да атакувам аз. Тази уговорка вече отпадна.
— Не можете да върнете думата си обратно…
— Не връщам думата си. Разрушете стените и ще атакувам. Нали така обещахте? Хайде, направете го.
Брат Фарвъл почервеня от гняв, вдигна юмруци и се наведе напред. Капото запази самообладание, но изтегли сабята си и я протегна напред.
— Вижте това — рече той. — Все още съм въоръжен, всичките ми хора са въоръжени. Това е послание, което разбирам съвсем ясно. Докато сме лежали тук, хората на Динобли можеха да ни вземат оръжието и да ни прережат гърлата. Те не го направиха. Не искат да воюват с мен. Затова и аз не искам да воювам с тях. Вие си се сражавайте — това си е вашата битка. — Той срита с върха на ботуша си тръбача, който лежеше до него. — Свири сбор.
С искрена радост оставихме Черните монаси в нивата да оглеждат останките от машините и замислите си. Сред строя бързо се разпространи какво се е случило и когато главоболието изчезна и на негово място дойде облекчение, болезнените гримаси бяха заместени с усмивки. Нямаше да има битка, нямаше да има убити. Черните монаси бяха започнали всичко това и загубиха. Моята усмивка беше особено широка, защото имах добри новини за Офицера.
Сега знаех как щяхме да се измъкнем от отвратителната планета Спиовенте.
Сега, когато хвърлих поглед към миналото, ясно разбирах какво се е случило предишната нощ. Приближаването на войската ни в мрака е било внимателно следено. С някаква усъвършенствана техника. Скритите разузнавачи, изглежда, бяха забелязали релсите, прокарани през гората за машините на монасите, и бяха разбрали смисъла на тази операция. Високоговорителят бе закачен на дървото, точно над мястото, и сетне активиран чрез радиовръзка. Окончателно съкрушилият ни газ беше спуснат с невероятна прецизност. Всичко това нямаше нищо общо с техниката на тази утрепана планета. Което означаваше едно-единствено нещо: В крепостта на капо Динобли имаше инопланетяни, които готвеха нещо. Каквото и да бе то, именно тази трябваше да е причината за гнева на Черните монаси, причината за това нападение, което завърши с пълен провал. Добре. За пореден път — враг на моя враг. Монасите бяха заграбили цялата окаяна техника на Спиовенте и от онова, което бях видял, армията изцяло я бе монополизирала. Напънах се да си спомня онези дълги беседи с Офицера за геополитика и икономика. Решението на проблемите ни вече започваше да се избистря в ума ми, когато от предните редици се разнесе див крясък.
Заедно с другите се хвърлих напред, за да видя изтощения пратеник, проснал се на тревата до пътя. Капо Димонте се извръщаше от него, яростно разтърсващ юмруци към небето.
— Нападение! Зад гърба ми! Срещу крепостта! Това е онзи червей Докия, ето кой е! Тръгваме веднага в ускорен марш. Назад!
Този поход не бих искал да повторя никога. Спирахме да почивахме само когато умората ни поваляше на земята. Пийвахме малко вода, изправяхме се и продължавахме. Нямаше нужда да ни бият или насърчават, защото сега всички ние бяхме заинтересувани. Семейството на капо Димонте, огромните му богатства, всичко това бе в крепостта. Охранявана само от малък отряд войници. Всички ние бяхме толкова загрижени, колкото и самия него, защото малкото, което притежавахме, също се намираше там. Ординарците се грижеха за имуществото ни. Друнг, когото едва познавах, и за когото въпреки това се чувствах отговорен. И Офицера. Ако превземеха крепостта, какво щеше да стане с него? Нищо, той беше просто един безобиден старец, а не техен враг.