И все пак разбирах, че това е лъжа, макар да се опитвах да се убедя в истинността й. Той бе избягал роб. А знаех какво правеха с избягалите роби на Спиовенте.
Още вода, малко храна по залез слънце, после отново напред в нощта. На зазоряване видях, че силите ни се движат хаотично в разпокъсана колона, която по-издръжливите бутаха напред. Бях млад, здрав и разтревожен — и вървях в предните редици. Сега можех да спра за почивка, да си поема дъх. По пътя пред нас видях двамата мъже, които изскочиха от храстите и изчезнаха оттатък хълма.
— Хей там! — извиках аз. — Съгледвачи! Забелязани сме.
Капото изскочи от бойния си фургон и притича към мен. Посочих нататък.
— Двама. Криеха се там. Избягаха към крепостта.
Той изскърца със зъби в безсилна ярост.
— Не можем да ги хванем, не и в състоянието, в което сме сега. Докия ще бъде предупреден и ще избяга.
Димонте погледна назад към разпокъсаната ни войска, после махна на офицерите си да дойдат при него.
— Ти, Баркъс, остани тук с тях, после ги строй и ме последвай. Тръгвам напред с всички годни мъже. Ще се редуват да пътуват във фургона. Продължаваме.
Когато фургонът потегли, аз се качих върху покрива му. До него тичаха мъже, които упорстваха да не изостанат назад. Парната машина хриптеше и бълваше дим, докато ние бързо изкачихме хълма и се спуснахме по другия склон.
В далечината се извисиха крепостните кули, от които се издигаше пушек. Оттатък пътя, зад следващия завой, видяхме редица мъже, които вдигнаха пушки и стреляха срещу нас.
Не намалихме скоростта си. Парната свирка високо изпищя и ние изревахме в отговор, тласкани напред от гнева си. Врагът се впусна в бягство. Очевидно това бе преден отряд, пратен да ни забави. Видяхме как се присъединиха към останалите нападатели, които сега се отдалечаваха от езерото. Когато стигнахме до пътя, водещ към крепостта, той пустееше. От разбитата порта на замъка бавно се издигаше дим. Продължихме напред. Дълги дъски все още прехвърляха пропастта пред разбития подвижен мост, наполовина вдигнат и увиснал на веригите си. Измежду отломките се показа войник, който вдигна сабя в уморен поздрав.
— Задържахме ги, капо — рече той, после облегна гръб на изпотрошеното дърво. — Успяха да проникнат в двора, но ние ги задържахме при кулата. Когато си тръгваха, запалиха външната врата.
— А лейди Димонте, децата…?
— Всички са в безопасност. Хазната е непокътната.
Но войнишките жилища бяха в двора, не в кулата. Хвърлих се напред заедно с другите, които бяха осъзнали това, и се изкатерих по разрушената порта. По земята се търкаляха много трупове. Невъоръжени ординарци, съсечени по време на нападението. В момента защитниците излизаха от кулата. Сред тях беше и Дренг, който бавно се приближи към мен. Дрехите му бяха окървавени, както и брадвата в ръката му, но самият той изглеждаше здрав.
Погледнах го и видях мъката, изписана на лицето му. Нямаше нужда да ми казва, защото вече бях разбрал. Думите му дойдоха сякаш от далечината.
— Съжалявам. Не успях да ги спра. Старецът е мъртъв. Мъртъв.
26.
Той лежеше на койката, затворил очи, сякаш спи. Но абсолютно неподвижно. Дренг го беше покрил до брадичката с одеялото ми, бе сресал косата и почистил лицето му.
— Не успях да го преместя, когато започна атаката — рече Дренг. — Беше прекалено тежък, прекалено болен, раната в гърба му бе зле, цялата почерняла, кожата му гореше. Каза ми да го оставя, така или иначе бил мъртъв. Каза, че ако не го убият те, щяла да го направи ’фекцията. Но не трябваше да го промушват…
Моят приятел и наставник. Убит от онези зверове. Той струваше повече от цялото мръсно население на този свят. Дренг ме хвана за ръката и аз рязко се дръпнах, гневно обръщайки се към него. Подаваше ми малък пакет.
— Откраднах тази хартия за него — рече той. — Искаше да ти пише. Откраднах я.
Нямаше какво да кажа. Разгънах пакета и на пода падна ключ, изрязан от дърво. Вдигнах го, после погледнах хартията. На нея беше скициран план на крепостта със стрелка, която сочеше стая, грижливо обозначена като „ТРЕЗОР“. Под плана имаше писмо и аз познах сбития, четлив почерк.
„Чувствам се малко зле и може да не съм в състояние да ти дам това лично. Направи метално копие на ключа — той е за трезора. Късмет, Джим, приятно ми беше да се запознаем. Бъди добър плъх.“
Отдолу грижливо се бе подписал. Прочетох името, после отново го прочетох. Не беше Офицера или който и да е от псевдонимите, използвани от него през годините. Бе ми оставил в наследство доверието си, съзнавайки, че навярно аз бях единственият във вселената, който щеше да го оцени. Неговото истинско име.