Излязох навън и седнах на слънце, внезапно почувствал пълна изнемога. Дренг ми донесе чаша вода. Досега не бях усетил колко съм жаден. Пресуших я и го пратих за още.
Това беше краят. Той бе почувствал приближаването на мрака, но се беше тревожил за мен. Беше мислил за мен в мига, в който над него е била надвиснала собствената му смърт.
А сега? Какво щях да правя сега?
Умора, болка, разкаяние — всичко това ме погълна. Без да разбирам какво става, заспах. Когато се събудих, вече бе късен следобед. Дренг беше подпъхнал одеялото си под главата ми и сега седеше до мен.
Нямаше какво повече да кажа. Положихме трупа на Офицера в една от малките каруци и тръгнахме до нея по пътя до брега. Не бяхме единствените. До пътя имаше малък хълм, тревист склон с дървета по билото, откъдето се разкриваше приятна гледка през езерото към крепостта. Погребахме го там, здраво затъпкахме пръстта и не оставихме никакъв надгробен знак. Не и на този отвратителен свят. Тялото му щеше да остане тук и това бе достатъчно. Паметникът, който щях да издигна в негова чест, щеше да е на светлинни години разстояние. Някой ден, когато настъпеше подходящият момент, щях да се погрижа за това.
— Но сега, Дренг, ще се погрижим за капо Докия и неговите бандити. Приятелят ми не вярваше в отмъщението, затова не мога да отмъстя за него. Тъй че нека го наричаме просто правосъдие. Онези престъпници трябва да си платят. Но какво ще правим сега?
— Мога да помогна, господарю. Вече мога да се бия. Първо се страхувах, после се изпълних с гняв и грабнах брадвата. Готов съм да стана войн като теб.
Поклатих глава. Мислите ми вече се бяха прояснили.
— Това не е работа за един бъдещ фермер. Но трябва завинаги да запомниш, че си се изправил срещу страха си и си го победил. Това ще ти бъде от полза през остатъка от живота ти. Джим ди Гриз обаче плаща дълговете си — така че ти се връщаш във фермата. Колко струва една ферма?
Той зяпна и затършува из паметта си.
— Никога не съм купувал ферма.
— Сигурен съм в това. Но навярно познаваш някой, който е купувал.
— Старият Кветчи се върна от войската и плати на вдовицата Рослайър двеста и дванайсет гроша за нейния дял от фермата.
— Чудесно. Като предвидим петстотин заради инфлацията, трябва да ти стигнат. Дръж се за мен, момче, и пак ще забиваш палешника. А сега върви в кухнята и опаковай малко храна, докато аз изпълнявам първата част от плана.
Положението напомняше на партия шах, която разиграваш в главата си. Съвсем ясно виждах възможностите за ходове. Ако се изиграеха както трябва, партията щеше да завърши с неизбежна победа. Направих първия ход.
Уморен, със зачервени очи, Капо Димонте се беше отпуснал с бутилка вино в ръка на трона си. Проправих си път сред офицерите и застанах до него. Той се намръщи и махна с ръка.
— Махни се, войнико. Ще си получиш наградата. Свърши добра работа днес, видях това. Но сега ни остави, имаме да обмисляме планове…
— Точно затова съм тук, капо. За да ви кажа как да победите капо Докия. Служил съм при него и знам тайните му.
— Говори!
— Насаме. Отпратете другите.
Той се замисли за миг, после махна с ръце. Хората му се отдалечиха с мърморене. Отпиваше от виното си, докато вратата не се затвори зад последния от тях.
— Казвай каквото знаеш — заповяда Димонте. — Говори бързо, защото съм в отвратително настроение.
— Както и всички ние. Онова, което исках да ви кажа насаме, не се отнася за Докия — все още. Вие ще го нападнете, сигурен съм в това. Но за да гарантирам успеха ви, аз ще привлека капо Динобли и тайните му на ваша страна. Атаката ще е много по-лесна, ако всички те са заспали, когато прехвърлим стените.
— Динобли не знае повече за тези неща от мен, така че недей да ме лъжеш. Той боледува и вече повече от година е прикован на легло.
— Знам това — убедително излъгах аз. — Но на вас ще ви помогнат онези, които използват крепостта му за собствените си цели, онези, които принудиха Черните монаси да тръгнат срещу тях.
Той се изправи на стола си и очите му заговорнически проблеснаха.
— Върви тогава при тях. Обещай им дял от плячката и ако успееш, също ще получиш своето. Върви от мое име и им обещай каквото искаш. Преди да изтече този месец, главата на Докия ще се пече на шиш в огнището ми, тялото му ще бъде разкъсано от нажежени до бяло пики и…
Тирадата му продължи още, но аз не проявих особен интерес. Това беше ход с пешка за начало. Сега трябваше да атакувам с по-силна фигура. Поклоних се и го оставих да мърмори на трона си, разливайки виното наоколо, докато размахваше ръце. Този род хора бързо се възпламеняваха.