— Хайде, Джим, мърдай бързо — казах си аз, — преди да вдигнат тревога. Но първо да видя кое от нещата на този двулик професор може да ми е от полза.
В бюрото имаше папки, документи и книги, нищо, което в момента да има някаква стойност за мен. Разпръснах всичко на пода и в този момент на вратата се почука. Нямах много време. А сега професорът. Разкъсах наметалото му и претърсих джобовете му. В тях също нямаше нищо интересно — освен връзка ключове. Пъхнах ги в собствения си джоб. Щеше да ми се наложи да се задоволя с тази плячка. Взех си пушката и се метнах към прозореца в мига, в който нещо тежко с разтърсващ тътен удари по вратата. От височината на втория етаж настланият с обли камъни двор изглеждаше доста зловещо. Ако скочех, щях да си счупя краката. Наведох се навън и благослових долнокачествените спиовентски зидари. Между камъните на външната стена имаше големи дупки. Вратата се разби на трески и аз се измъкнах през прозореца, пъхнах пушката под колана отзад на кръста си и започнах да се спускам по стената.
Беше съвсем лесно. Накрая скочих, преметнах се през рамо, което болезнено заби пушката в гърба ми, извадих я и се затичах покрай ъгъла на сградата, преди на прозореца над мен да се е появил някой. Бях свободен!
Наистина ли? Настроението ми моментално се помрачи. Свободен във вражеска крепост, в която всички хора бяха срещу мен. Голяма свобода, няма що.
— Да, свободен! — арогантно изскърцах със зъби аз, прегърнах с ръце раменете си и тръгнах наперено. — Свободен, колкото може да е само един стоманен плъх! Само побързай, Джим, и виж дали няма да можеш да откриеш ключалките, за които са предназначени онези ключове в джоба ти.
Винаги съм си давал най-добрите съвети. Минах през проход, който ме изведе в големия двор. Из него се мотаеха въоръжени мъже, които не ми обърнаха никакво внимание. Това нямаше да продължи много. Веднага щом вдигнеха тревога, всички те щяха да се юрнат по петите ми. С поглед право пред себе си, аз се насочих към масивната сграда на отсрещната страна. В стената имаше голяма порта с още една по-малка до нея. Щом се приближих, видях, че и двете са с модерни ключалки. Това носеше доста информация. Бях извънредно заинтригуван от онова, което бе заключено вътре. И единственото, което трябваше да направя, беше да открия подходящия ключ.
Като се опитвах да изглеждам като тукашен, аз спрях пред по-малката врата и прерових ключовете. Трябва да бяха двайсетина. Но ключалката беше „Болгър“, нещо очевидно за опитното ми око, така че започнах да търся познатата форма на диамант.
— Хей, ти, какво правиш там?
Беше едър мъж, мръсен, небръснат и с кръвясали очи. Освен това в пояса му бе мушнат дълъг кинжал, чиято дръжка бе хванал в ръка.
— Както виждаш, отключвам вратата — твърдо отвърнах аз. — Да не би ти да си онзи, когото са ми пратили на помощ? Ето, подръж.
Подадох му пушката си. Това ми спечели няколко секунди, достатъчно време, за да пъхна ключа в ключалката. Той не се превъртя.
— Никой не ме е пращал — отвърна небръснатият, като оглеждаше оръжието ми, отвлякло го за още няколко секунди. Не бих могъл да правя каквото и да е незаконно, след като му бях дал единственото си оръжие, нали? Почти го виждах как бавно размишлява, движейки устните си. Прекъснах потока на разсъжденията му.
— Е, след като и без туй си тук, можеш да ми помогнеш…
Следващият ключ любезно се превъртя. Вратата се отвори и аз също толкова любезно се обърнах, за да го ръгна с острото на пръстите си. После, докато падаше на земята, хванах пушката си.
— Хей, ти, стой!
Не обърнах внимание на тази груба заповед, тъй като нямах ни най-малко желание да видя кой ме вика, а просто се намъкнах през вратата и я затръшнах зад себе си. Обърнах се и се огледах. Прониза ме остра болка на отчаяние. Тук нямаше никаква надежда. Намирах се в огромно помещение, зле осветено от процепи високо в стената. Гараж за парни коли. Пет от тях бяха подредени в стройна редица.
Щеше да е чудесно да избягам с някоя от тези машини, наистина прекрасно. Бях видял как действат. Първо трябваше да се запали огън, после се слагаха повече дърва и се усилваше налягането на парата. Това обикновено отнемаше поне час. В този момент, да речем, че успеех да направя всичко това, без да ми пречат, трябваше да отворя вратата и бавно да подкарам дрънчащата кола навън. Нямаше начин!