— Спри това нещо! — изведнъж заповяда капото и аз натиснах спирачката.
На пътя пред нас чакаше тъмна групичка хора — нашите избързали разузнавачи. Капото скочи на земята и аз се надвесих навън, за да видя какво става. Разузнавачите водеха човек, чиито ръце бяха завързани зад гърба му.
— Какво става? — попита капото.
— Заварихме го да наблюдава пътя, ваше превъзходителство. Хванахме го, преди да успее да избяга.
— Кой е той?
— Войник, казва се Палек. Познавам го, служил съм с него по време на южната кампания.
Капото отиде при пленника, приближи лицето си до неговото и изръмжа.
— Ти си мой, Палек. Здраво завързан.
— Да.
— При капо Докия ли служиш?
— Да. Получавам заплатата си от него.
— И отдавна си я изхарчил за вино. Искаш ли да служиш при мен?
— Да.
— Освободете го. Баркъс, сребърен грош за този човек.
Тези наемници се биеха добре, но съвсем лесно сменяха страната си. И защо не? Караниците между капосите им бяха безразлични. Щом Палек взе монетата, те му върнаха оръжието.
— Говори, Палек — заповяда капото. — Сега си мой лоялен войник, който взима заплатата си от мен. Но преди си служил при капо Докия. Разкажи ми за плановете му.
— Добре. Тук няма тайни. Той знае, че армията ви е непокътната и че веднага щом можете, ще тръгнете след него. Някои от нас бяха пратени да наблюдават пътищата, но той смята, че няма да нападнете още известно време. Постоянно е пиян, което е признак, че не очаква битка.
— Ще пронижа корема му със сабята си, за да изтекат виното и червата му! — Капото с мъка прекъсна мечтите си и се насили да се върне в действителността. — Ами войската му? Ще се бие ли?
— Да, току-що им платиха. Но не го обичат много и веднага щом загубят битката, ще преминат на твоя страна.
— Толкова по-добре. Войската да се строи, разузнавачите напред, ти запали тази машина.
Последната заповед бе насочена към мен и той се покатери обратно на мястото си. Включих двигателя и походът продължи. Нямаше повече изненади и ние напредвахме към вражеския лагер с ежечасни почивки. Доста преди разсъмване стигнахме при разузнавачите, които ни чакаха на пътя. Това беше мястото, което бях избрал. Крепостта на капо Докия се намираше зад следващия завой.
— Сега ще пратя съгледвачите напред — рече капото.
— Съгласен. Ординарецът ми ще им покаже точното място, където трябва да останат скрити и да наблюдават портата. — Изчаках, докато той не се отдалечи достатъчно, че да не може да ни чува, и прошепнах инструкциите си на Дренг.
— Вземи си торбата и всичките си вещи, защото няма да се връщаш обратно.
— Не ви разбирам, господарю…
— Ще разбереш, ако млъкнеш и вместо да говориш, ме изслушаш. Заведи войниците до храстите, където се крихме ние, когато се готвехме да освободим Офицера. Нали помниш мястото?
— Той е покрай изгорялото дърво оттатък хребета и…
— Чудесно, чудесно, но не е нужно да ми го описваш. Отведи войниците, както ти казах, покажи им къде да се скрият, после залегни близо до тях. Малко след разсъмване нещата ще започнат да загрубяват. Тогава няма да правиш нищо, разбери това. Недей да говориш, просто кимай.
Той кимна.
— Чудесно. Когато всички се хвърлят напред, ти трябва да останеш там. Веднага щом всички изчезнат и никой не те гледа, изчезваш и ти. Обратно в гората, прибираш се вкъщи и се спотайваш, докато суматохата утихне. После си брой парите и си живей щастливо во веки веков.
— Тогава — значи повече няма да съм ваш ординарец?
— Точно така. Уволнен си от армията с почести.
Той падна на колене и сграбчи ръката ми, но преди да успее да каже каквото и да е, аз допрях показалец до устните му.
— Ти бе добър ординарец. Сега ще бъдеш добър цивилен. Тръгвай!
Наблюдавах отдалечаването му, докато не потъна в мрака. Тъп, но лоялен. И единственият приятел, който имах на тази ужасна планета. Единственото, което исках! Сега, когато Офицера…
За щастие болезненият ход на мислите ми беше прекъснат от капото, който се покатери обратно на седалката си. Последваха го въоръжени войници, които покриха горната част на колата. Димонте вдигна очи към небето.
— Появяват се първите проблясъци. Скоро ще се зазори. Тогава ще започнем.
След това трябваше само да чакаме. Напрежението във въздуха бе толкова тежко, че затрудняваше дишането. От мрака започнаха да се очертават неясни фигури с едно и също мрачно изражение на лицето.