И продължи така, като все повече се разгорещяваше. Факлата пращеше и димеше, а от сградата се разнасяха приглушени викове и шум от боричкане.
После вратата рязко се отвори и по стълбите надолу се затъркаля капо Докия. Беше бос, полуоблечен, но стискаше сабята си в ръка.
При вида на врага си капо Димонте загуби и малкото хладнокръвие, което му бе останало. Той нададе яростен вой и се хвърли напред. Докия се изправи на крака. Лицето му беше окървавено, но вдигна сабята си в отбрана.
Зрелището си заслужаваше. Наблюдавахме го всички наоколо. Докато двамата водачи се биеха, настъпи необявено примирие. Войниците оставиха оръжията си и от всички прозорци на сградата се надвесиха лица. Излязох от мястото си и застанах отпред на колата, откъдето можех да гледам боя.
Двамата си подхождаха — и по ярост, и по майсторство. Сабята на Димонте спря във вдигнатото за защита оръжие на Докия. Той парира, после сам атакува, но Димонте бе отстъпил назад. Звънките удари на стомана в стомана продължиха, подсилвани от сумтене и ругатни.
Те скачаха насам-натам по каменната настилка на двора и размахваха сабите си така, като че ли от това зависеше животът им. Което, разбира се, си бе самата истина. Биеха се доста примитивно — само нанасяне на удари и париране — но затова пък наистина ожесточено. Когато Димонте за първи път успя да нарани противника си, Докия нададе вик и ризата му бързо се покри с кръв.
Това беше началото на края. Димонте бе по-силен и по-бесен, ентусиазиран от лесната победа. Ако Докия пиеше толкова много, колкото ни бяха казали, освен с врага си той трябваше да се бори и с махмурлука си. Димонте започна да го притиска все повече и повече, безжалостно нанасяше удари и караше другия капо да отстъпва през двора. Докато гърбът му не се опря в стената на сградата и нямаше къде повече да бяга. Димонте разби защитата му, удари го по брадичката с дръжката на сабята си и после го обезоръжи с бясно завъртане на острието.
Силата на гнева му изпари всичките му планове за садистични мъчения. Той вдигна сабята си и замахна надолу.
Гледката на острата стомана, врязала се в гърлото на Докия, не беше приятна. Догади ми се и аз се извърнах. Точно когато слънцето се скри зад някаква сянка.
Един от войниците вдигна очи нагоре, после друг — и всички зяпнаха. Аз също погледнах. Само че за разлика от тях знаех какво точно виждам.
Огромният блестящ силует на космически кораб клас „Д“, съоръжен с атмосферен антигравитатор. Многотонната маса на кораба се носеше над двора леко като перце и после спря на място без никакви усилия. За да увисне в безмълвна заплаха над главите ни.
Обърнах се и се хвърлих към пулта за управление. Нямаше нито време, нито начин да избягам. Когато първите сребристи сфери започнаха да падат от кораба, аз тършувах в багажното отделение. Отправих им ужасен поглед, после дълбоко си поех дъх и го задържах, докато отварях вратата на отделението и пъхах ръката си вътре. Измъкнах кожената торба и седнах обратно на седалката на шофьора.
Сферите падаха и избухваха навсякъде около мен, изпускайки отровния си газ. Когато първите войници започнаха да се гърчат и падат на земята, оставих чантата в скута си. Успях да издърпам предпазния колан точно в момента, в който капо димонте залитна и се строполи върху трупа на мъртвия си враг.
Ноздрите ми вече смъдяха, когато заключих токата на колана върху торбата така, че да стои плътно до мен. И това беше единственото, което можех да направя.
Дробовете ми започваха да горят и аз отправих последен, продължителен поглед из двора. Изпитвах силното усещане, че за последен път виждам Спиовенте.
— Успешно избавление! — извиках аз към вече неподвижните тела и изпуснах въздуха от гърдите си. После вдишах…
Бях в съзнание, знаех това. Усещах нещо меко под гърба си и над затворените ми клепачи струеше светлина. Страхувах се да ги отворя — спомнях си убийственото главоболие, последвало предишното ми обгазяване. С тази мисъл се свих и помръднах глава.
И не изпитах нищо. Насърчен от този малък експеримент, съвсем мъничко отворих едното си око. Пак нищо. Премигнах на силната светлина, но нямаше болка, абсолютно никаква болка.
— Друг вид газ, много ви благодаря — без да се обръщам конкретно към никого казах аз и широко отворих очи.
Малка стая, заоблени метални стени, тясна койка под мен. Дори последното, което бях видял, да не бе висящият над мен космически кораб, щях да се сетя. Бяха ме взели на борда. Но къде бяха всичките ми пари? Бързо се огледах, но естествено не открих нищо. Рязкото движение на главата ми предизвика замайване, така че се отпуснах назад на койката си и гласно простенах от самосъжаление.