Глава 12
Тази нощ и още няколко дни не са се запазили в паметта ми по напълно понятни причини. Беше рисковано да се върна обратно в стаята си, но рискът беше оправдан. Почти бях сигурен, че Ейнджълин не е знаела за съществуването й, а дори и да я е намерила, това нямаше значение. Мъртъв съм и повече не я интересувам. Предположението ми се оправда. След завръщането ми никой не ме обезпокои. Заповядах да ми донесат храна и няколко бутилки вино, за да се създаде картината на дълъг самотен запой. Тялото ми постепенно възстановяваше функциите си, поддържах го с антибиотици и болкоуспокояващи средства.
Накрая се почувствах човек, макар и слаб. Ръката ми придоби чувствителност, черните и сини петна на гърдите започнаха да избледняват, а болката в главата почти мина. Време беше да помисля за бъдещето си. Отпих малко от бутилката и звъннах долу, за да донесат вестниците от последните три дни. Пневматичният асансьор заскърца, кихна и ги изрина на масата. Разгледах внимателно пресата и разбрах, че разработеният от мен план се е оказал значително по-добър, отколкото очаквах.
На следващия ден след убийството ми всички вестници поместиха съобщения, почерпани от болничните картони на лениви наблюдатели, които дори не са опитали да огледат труповете. И това е всичко. И нищо за Големия Болничен Скандал с Объркването на Труповете или за Иска по Повод Това, че в Ковчега Не е Чичо Фрим. Щом номерата ми в този хладилник за месо не са публикувани, значи са станали болнична тайна, за която ще говорят насаме.
Ейнджълин, моята снайпер възлюбена, сега трябва да мисли за мен като за мъртвец, жертва на нейния носещ смърт спусък и пръстчето, натиснало този спусък. Нямаше нищо по-добро от това. След известно време отново ще й се лепна, но ще бъде по-лесно да се работи, нали тя е сигурна, че съм се превърнал в сив дим в местния крематориум. Точно сега е времето да изработя план, при това правилен план. Въпросът кого да ловя не съществува. Да арестувам Ейнджълин ще ми достави не по-малко удоволствие, отколкото на нея, когато стреляше в мен.
Трябва да си призная, че тя през цялото време ме изпреварваше. Измъкна линкора под носа ми, а след това се изплъзна от пистолета ми. И невероятното бе, че ми устрои капан, когато мислех, че аз я преследвам. Цялата наивност на моето поведение ми стана до болка ясна. Замисляйки изчезването си от линкора, тя съвсем не бе истерична, а просто играеше добре ролята си. Изучаваше всеки достъпен за погледа участък от тялото и лицето ми, всяка интонация на гласа ми. В паметта й ясно се е запечатал образът ми и след като избяга, непрекъснато предугаждаше вариантите на действията ми. В последната точка на полета си спря и ме изчака, знаейки, че ще дойда и че ще бъде подготвена за среща с мен. Това беше цялата история. Сега е мой ред да раздавам картите.
Обмислих и премерих много варианти и планове. На първо място, преди да предприема нещо, ми е необходима да премина пълна физическа реконструкция. Това е нужно, ако искам да хвана Ейнджълин. Това също така ще потрябва, ако искам да избегна дългите ръце на Корпуса. По време на учението не се замислях, но бях абсолютно уверен, че да напуснеш Специалния Корпус може само с краката напред. Макар физически да бях още слаб, мозъкът ми работеше по старому. Не ми достигаха факти и направих малко пожертвование в полза на местната библиотека под формата на встъпителна вноска. Там имаше фотокопия на местни вестници от много години. Запознах се с отровно-жълтото списание, нежно наречено „ПРЕСНИ НОВИНИ!“: „Пресни новини!“ беше популярно списание, речникът му се състоеше примерно от около двеста думи, но с чувство се предъвкваше жестокостта във всичките й многобройни проявления. Повечето от страниците бяха посветени на трагедии с въртолети, разбира се, с цветни снимки. Но там често се описваха и случаи на хулиганство, жестоки побоища и други подобни, които твърдата ръка на галактичната цивилизация още не бе успяла напълно да задуши на Фрайбур. Сред тази грамада от факти някъде се споменаваше и за „тъмни“ престъпления, които търсех.
Човечеството винаги е било капризно в законодателството си, откривайки такива увлекателни термини като „непредумишлено убийство“, „убийство при смекчаващи вината обстоятелства“ и т.н. Като че ли мъртвият съвсем не е мъртъв. Макар модата както на престъпленията, така и на наказанията да се променя, има такива, които винаги предизвикват силно отвращение. Това са лекарските престъпления. Чувал съм, че някои диви племена убиват знахаря, ако пациентът му умре — обичай, който не е без достойнства. Тази целенасочена ненавист към месаря-шарлатанин е разбираема. Когато сме болни, ние напълно се доверяваме на лекаря. Даваме на съвсем непознат човек да се забавлява с най-скъпото за нас. Ако това доверие се подрони, възниква естествено възмущение сред свидетелите или останалите живи пациенти.