Скъпият доктор Волф асимилираше всичко това, докато чакахме аеромобила и съдейки по киселия израз на лицето му, не намираше начин да се измъкне. През целия полет седя свит на креслото си и не каза нито дума. Когато пристигнахме, той без проклятия и скандал се прехвърли на своя кораб, а аз просто тръгнах към своя и преди да стигна до него, завих назад. Изобщо не възнамерявах да напускам Фрайбурбад, както и да донасям в полицията за нелегалната операция. Тази лъжа беше необходима, за да изпратя доктора-алкохолик в самотното му пътешествие към цироза на черния дроб. Нямах никакви причини да заминавам, напротив, имах сериозни причини да остана.
Ейнджълин все още беше на тази планета и не исках да имам пречки при търсенето й.
Може би това изглеждаше самоуверено, но почувствах, че добре съм опознал Ейнджълин през това време. Малките ни порочни мозъци в много случаи действаха синхронно и бях абсолютно сигурен, че с голяма доза вероятност мога да предскажа действията й. Първо, беше във възторг от кървавото ми убийство. Тя получава същото удоволствие от труповете, каквото други момичета получават от нови рокли. Беше сигурна, че съм мъртъв и това облекчава преследването й.
Разбира се не се съмнявах, че ще вземе естествените предпазни мерки срещу полицията и другите агенти на Корпуса. Но те не знаеха, че тя е на Фрайбур и нямаше основание да свързват смъртта ми с присъствието й тук. Следователно тя няма да избяга, а ще остане, но с променена външност и в някакъв друг вид. За това, че ще поиска да остане, изобщо не се съмнявах. Фрайбур е планета сякаш специално предназначена за незаконни операции. Нищо подобно не съм срещал през всичките години скитане из нашата Вселена. Груба смес от старо и ново. В стария, феодален Фрайбур непознатият веднага би привлякъл към себе си особено внимание. На съвременните планети на Лигата компютрите, механизацията, роботите и бдителната полиция също оставяха малко място за незаконни операции. И само там, където тези две различни култури се смесват, се появяваха превъзходни възможности за това.
Тази планета бе достатъчно спокойна, тук можем да не пестим похвали за експертите на Лигата. Преди да внедрят антибиотиците и компютрите, те са се убедили, че законът и порядките тук са твърдо гарантирани. Въпреки това възможности за рецидивиста остават, ако знаеш къде да ги търсиш. Ейнджълин знаеше къде да търси, аз — също.
Но след няколко седмици безплодни търсения застанах пред очевидния факт, че търсим различни неща. Не мога да кажа, че времето е минало безполезно, тъй като открих безброй възможности за различни изгодни операции. Ако не ме занимаваше търсенето на Ейнджълин, струва ми се, че цял живот бих се къпал в този рай за крадците. Но това търсене ме измъчваше непрекъснато, като болен зъб.
Оставих интуицията настрана и опитах научни методи. Взех под наем най-добрия от компютрите, напъхах в него цяла библиотека и поставих пред него купчина проблеми. В процеса на тази поглъщаща киловати енергия работа станах специалист по икономиката на Фрайбур, но не се приближих нито на крачка към намирането на Ейнджълин. Вече нямах идеи къде да търся следи от дейността й. Машината даде маса препоръки за подобряване управлението на икономиката.
Но изследванията показаха, че Ейнджълин я няма в тази област. Изглеждаше очевидно, че крал Уилям IX бе действителният управленчески център на планетата. Комплексно изследване на Уил, семейството му и вътрешните взаимоотношения разкри не един скандал, но не и Ейнджълин.
Решението на този проблем ме сломи и започнах да давя мъката си в бутилка чист спирт. По това време буквално се къпех в алкохол, вероятно именно параличът на нервните ми разклонения беше и източник на идеята. Тези, които твърдят, че мислят по-добре, когато си пийнат, отколкото когато са трезви, са магарета. Но това беше съвършено друг случай. Чувствах, а не мислех, че озлоблението ми от изчезването й открехна висшия ми интелект. Мачках възглавницата, извиквайки в представите си постъпките й и в края на краищата закрещях: „Ненормална, ненормална, тя просто е ненормална!“ — когато паднах в леглото, всичко се въртеше ли въртеше в безкраен кръг и аз мърморех: „Без съмнение е ненормална. Аз самият трябва да стана ненормален, за да изчисля следващата й крачка.“ С това очите ми се затвориха и аз заспах. А последните думи, попадайки в мозъчното вещество, започнаха да потъват и като минаха през пропитите с алкохол слоеве, накрая се добраха до твърд слой.