На масата лежеше листче с една единствена дума, написана с моя почерк, макар и понятие да нямах защо съм я оставил. Там беше написано — ЕЙНДЖЪЛИН.
Ейнджълин, която жадувам да получа, за да стисна бялото й гърло с ръце и да стискам дотогава, докато не изскочат очите й. Ха! Представяйки си тази картина, се засмях. Но не трябва да бъда толкова лекомислен. Ейнджълин бе нещо важно. Възнамерявах да я намеря и нищо няма да ме спре. Тя ме направи на глупак и се опита да ме убие. Ако някой заслужава смърт, то това е тя. Лошо е, че това още не е сторено. Скъсах листчето на малки парчета.
Стаята буквално ме притискаше, поисках да изляза. Този път ме вбеси отсъствието на ключове. Знаех, че ги извадих, но къде съм ги сложил, не помня. Заплесът портиер нещо мънкаше и исках да му кажа какво мисля за услугите им, но се въздържах. За тези типове има само едно лекарство! Резервните ключове паднаха до пневмоасансьора и ги вдигнах. Исках да ям, да пия и най-вече да намеря място, където бих могъл да помисля на спокойствие.
Най-близкото кафе ми предложи тези възможности, след като прогоних проститутките. Ейнджълин просто си играеше на проститутка, а изглеждаше по-добре от цялото това стадо, взето заедно. Ейнджълин. През цялото време мислех за нея. Алкохолът загря стомаха ми и тя се стопли в мислите ми. Нима наистина исках да я предам или дори да я убия? Що за глупост! Единствената умна жена от всички, които съм срещал. Никога няма да забравя как крачеше с роклята си. Малко да я опитомя и какъв екип би се получил! От тази сладка мисъл лицето ми пламна и с една глътка пресуших чашата.
Трябва да я намеря, тя за нищо на света няма да напусне тази планета, напомняща райски градини. Момиче с нейните амбиции тук ще тръгне право към върха, никой няма да може да я спре. Именно това е мястото, където трябваше да бъде. През целия си живот Ейнджълин е била сигурна, че е по-добра от тази тълпа и го е доказвала на себе си и на всички отново и отново. Пристигането ми можеше да се окаже най-голямото щастие за Ейнджълин. Държах се на тази планета като истински селянин. Когато Ейнджълин се разправи с мен, тя можеше да спре, да се успокои и подчини на реда. Съперничеството можеше да бъде отложено за известно време.
Докато седях там, нещо ме разтревожи, някакъв важен момент, който изобщо не можех да си спомня. Накрая разбрах! Скоро инжекцията ще прекъсне действието си. Трябваше да се върна в стаята. Изплуваха страховете по повод изпълнението на експеримента, но разбрах, че това са стари съмнения. Тази извара не беше по-опасна от аспирин. И в същото време най-велика, космическа шега. Нови светове и възможности се откриха пред мен, мозъкът ми стана по-ясен, а мислите по-логични.
Платих на бармана и дълго чаках да отброи рестото.
— По-бързо! — казах аз високо, за да чуят всички. — Купувачът бърза, така че и ти побързай… Още два гулдена. — Държах парите в разтворената си длан и когато той се наведе, за да ги преброи, го плеснах с дланта и парите по муцуната. Заедно с това понижих гласа си, за да чуе само той и му обясних какво мисля за него. Фрайбурският език е богат на изрази и аз избрах най-хубавите. Исках да продължа обучението, но това изискваше време, а аз бързах за стаята в хотела. Тръгвайки, погледнах огледалото, висящо на предната стена и отразяващо картината зад гърба ми. И добре направих. Той извади изпод бара парче тръба и го вдигна над главата ми. Не исках да го лишавам от удоволствието, не хванах ръката му и едва когато тя започна да пада надолу, отстъпих встрани, като му позволих само едва-едва да ме докосне.
А след това просто хванах тази нахална ръка и я счупих в края на стойката. Воплите му бяха като райска музика за сърцето ми, бях готов да ги слушам безкрайно. Но нямаше време.
— Видяхте ли как предателски ме нападна? — казах аз на вцепенените посетители, отправяйки се към вратата. Пострадалият изчезна, явно бе паднал и стенеше зад стойката. — Отивам да се обадя в полицията, гледайте да не избяга. — Разбира се, той се опитваше да избяга толкова, колкото аз да се обадя в полицията. Излязох през вратата много преди посетителите да съобразят какво е станало наистина.
Не можех да тичам, за да не привлека внимание върху себе си. Най-доброто, което можех да направя, бе да вървя бързо. От напрежение се обливах в пот. В стаята първото, което видях, беше колбата на масата и инжекцията зад нея, завита в парцалче. Ръцете ми не трепереха, не им позволих. Това беше силно нещо.