— Не ставайте идиот — изсъска мъжът. — И си затворете устата. Тук сме, за да ви спасим. Ние сме приятели. — Още двама, облечени по същия начин, се появиха зад него. В коридора имаше и четвърти.
— Приятели?! — виках аз. — Убийци, ето кои сте! Скъпо ще платите за престъплението си.
Четвъртият в коридора просъска нещо и останалите тръгнаха към мен. Искаше ми се по-добре да разгледам главатаря. Това беше малък мъж, ако въобще беше мъж. Дрехите му висяха свободно, на главата му имаше маска от чорап. Ейнджълин бе примерно толкова висока. Не можах да видя повече подробности, защото бандитите се хвърлиха върху мен. Ударих един от тях в корема и отскочих, но те имаха всички преимущества. Без обувки и оръжие нямах никакви шансове, а те не се страхуваха да използват тояги. Едва сдържах победоносната си усмивка, когато ме усмириха.
Все още съпротивлявайки се, им позволих да ме помъкнат натам, където мечтаех да се намеря.
Глава 16
Ударът по главата само ме зашемети, но когато един от тях счупи ампула с приспивателно под носа ми, изключих окончателно. Разбира се, нямах ни най-малка представа колко далеч сме отишли и къде се намирахме. Вероятно ми бяха направили антинаркотична инжекция, тъй като първото, което видях, беше слаб тип с игла в ръка. Той се наведе, но аз се дръпнах назад.
— Искате да ме измъчвате, преди да ме убиете, свине! — изревах аз, като си спомних ролята, която играех.
— Не се вълнувайте — произнесе нисък глас отзад, — вие сте сред приятели, които споделят възмущението ви от съществуващия режим.
Този глас не беше на Ейнджълин. Оказа се, че е на пълен, едър човек с неприятен израз на лицето. Медикът излезе, оставяйки ни сами, и разбрах, че планът започна да дава плодове. Малките очички, тежката челюст и надменният поглед — в тях познах един от представителите на фрайбурското дворянство. Гледах това уродливо лице и се ровех в бездните на паметта си.
— Рденрант, княз Рденрант — казах аз, опитвайки се да си спомня какво още съм чел за него. — Предполагам, че ще ми кажете истината, вие не сте ли племенник на негово височество? Човек трудно може да си представи, че сте отвлекли затворник за собствените си цели.
— Не е важно какво предполагате — злобно отговори той. Раздразнението се отрази на лицето му и мина известно време, докато се овладее. — Уилям може и да ми е племенник, но това не означава, че го смятам за идеалната глава на нашата планета. Говорехте на тема претенциите си за по-високо положение и за това, че сте били измамен. Така ли е? Или вие сте просто един от придворните дърдорковци? Ще се намерят и други хора, които мислят като нас, жадуващи да променят порядките.
Импулсивност, ентусиазъм — ето какво трябваше да проявя. Или лоялен приятел, или смъртен враг — други варианти нямаше. Хвърлих се напред и здраво хванах ръката му.
— Ако сте ми казали истината, в мое лице намирате единомишленик, който ще тръгне с вас. Княже, бъдете готов да се сражавате.
— Не е необходимо да се сражаваме — каза той, изтръгвайки с мъка ръката си. — Поне не между нас. Пред нас лежи труден път и трябва да се доверяваме един на друг — той сви ръката си, ставите му изпукаха и погледна през прозореца. — Искрено се надявам, че ще мога напълно да се опра на вас. Фрайбур по времето на предците ни е бил съвсем друг. Лигата задуши инстинктите за борба в нашия народ. Няма почти нито един човек, на когото бих могъл да се опра.
— А тези, които ме измъкнаха от килията? Те като че ли действат доста добре.
— Груба сила! — възкликна той. — Тъпи, упорити дръвници. Такива мога да наема колкото искам. Необходими са ми хора, които могат да ръководят, да ми помагат да водя Фрайбур към светлото бъдеще.
Не казах нищо за човека, който стоеше в коридора и който ръководеше цялата нощна операция. Щом Рденрант не искаше да говори за Ейнджълин, аз също нямаше да засягам този въпрос, но след като иска да види в мен умен колега, трябваше да му го изиграя.
— Кажете, вие нарочно ли оставихте в ръката на пазача парче червен мундир? То бие на очи.
Очите му се свиха, когато се обърна към мен.
— Много сте наблюдателен, Брант — каза той.
— Въпрос на практика — отговорих аз, опитвайки се едновременно да изразя скромност и честолюбие. — Това парче червен плат в ръката на пазача изглеждаше така, сякаш са го откъснали по време на борба. В същото време видях, че всички бяха облечени в черно. Може би това има друг смисъл…
— Колкото повече говорим, толкова повече се радвам, че се срещнах с вас — каза той, показвайки всичките си криви зъби с изражение, което явно смяташе за усмивка. — Хората на Стария Дюк имат, както знаете, червени ливреи…