Винаги съм успявал да се измъкна от лапите на закона и една от многото причини бе тази, че никога не се повтарях. Измислях някакъв малък чудесен трик, след това изчезвах и никога повече не се връщах на същото място. Единствената обща черта на всички тези трикове беше, че те носеха пари. А единственото, което още не бях успял да направя, това бе въоръженият грабеж. Време беше да обмисля и този вариант.
Докато възстановявах коремчето на Хлъзгавия Джим, обмислях плана на операцията. Когато напръстниците с нови отпечатъци бяха готови, операцията бе вече планирана.
Както и всеки наистина добър удар тя беше гениално проста.
Възнамерявах да се заема с Моранс — най-големия магазин в града. Всяка вечер точно по едно и също време брониран автомобил откарваше дневния оборот на универсалния магазин в банката — гигантска сума в кредитни билети. Пред мен имаше един-единствен реален проблем: как сам човек може да отнесе такова огромно количество пари. Когато получих отговор на този въпрос, операцията можеше да се смята за готова.
Всички приготовления се водеха от мен, разбира се, мислено, докато отново не се превърнах в Джеймс ди Грийс. Щом коремчето ми се закръгли, почувствах, че отново влизам във форма. Почти с удоволствие запалих първата пура и пристъпих към работа. Ден или два за няколко глупави кражби, и бях готов. Ударът беше планиран за следващия ден след обяд.
Купеният от мен голям фургон с някои изменения, които направих, беше ключът за операцията. Паркирах го в Г-образната алея на половин миля от Моранс. Фургонът почти напълно блокираше алеята, но това не беше кой знае какво, тъй като я използваха само рано сутрин. Тръгвайки бавно обратно към магазина, стигнах пред него почти едновременно с бронираната кола. Дадох си вид, че изучавам стената на огромното здание, докато охраната носеше парите. Моите пари.
Мисля, че у някои хора със слабо въображение ситуацията би предизвикала благоговеен ужас. Най-малко пет въоръжени пазача стояха около входа, двама отстрани, няколко вътре, а също шофьорът и помощникът му. Като допълнителна предпазна мярка до колата бръмчаха и три мотоциклета. Те трябваше да съпровождат автомобила в качеството им на прикритие. О, много впечатляващо! С мъка подтиснах усмивката си, когато помислих какво ще стане с тези най-щателно замислени предпазни мерки.
Вече бях преброил количеството на торбите с пари, изнасяни през вратата. Те винаги бяха петнадесет, не повече и не по-малко, и това много ми помогна по време на разработката на плана на операцията. Веднага щом в бронетранспортьора беше натоварена четиринадесетата пачка, на вратата се показа петнадесетата. Шофьорът също броеше. Той излезе от кабината и тръгна към задната врата, за да я затвори, когато товаренето привърши.
Ние действахме в невероятен синхрон. В момента, когато той се приближи до задната врата, аз се приближих до кабината. Спокойно и уверено влязох вътре и затворих вратата след себе си. Помощникът имаше време само колкото да опули очи и да отвори уста. Лепнах му на коленете анестезираща бомба и той веднага се изключи. Аз, разбира се, предварително си бях поставил в ноздрите съответните филтри. Запалвайки мотора с лявата ръка, изхвърлих бомбата през прозореца колкото може по-далеч. Като приятна музика се разнесе в ушите ми шумът от падането на пазачите, които се намираха в задната част.
Целият процес зае около шест секунди. Най-накрая стражите, стоящи на крака, осъзнаха, че стават странни неща.
Дружески им помахах от прозореца и откъснах бронираната кола от мястото й. Един от тях се хвърли след мен и се опита да скочи в колата през отворената задна врата, но не успя. Всичко стана толкова бързо, че никой от пазачите дори и не помисли да стреля, а аз бях сигурен, че няма да мине без няколко куршума. Малкоподвижният начин на живот на тези планети притъпява рефлексите.
Мотоциклетистите се опомниха по-бързо, хвърлиха се след мен, когато още не бях успял да измина и стотина фута. Леко намалих, за да се приближат, след това натиснах акселератора, като не им дадох да ме догонят.
Разбира се, ревяха сирени, револвери стреляха, но това го бях предвидил. Носехме се като професионални състезатели, оставяйки зад себе си целия транспорт. Те нямаха време да помислят и да разберат какво може да стане в резултат на това. Ситуацията беше много комична и се страхувах да не се разсмея, лавирайки с колата.
Разбира се, сигналите за тревога трябваше да се чуват много надалеч и пътят отпред би трябвало да е блокиран, но тази половин миля ние се носехме с пълна скорост. След няколко секунди видях началото на алеята. Обърнах натам колата, натискайки едновременно и копчето на джобния ми късовълнов предавател.