Това беше безмълвна, кошмарна битка, чиято цена, както и двамата добре знаехме, беше животът. От удара в крака не можах бързо да стана и той, по-тежък, се оказа отгоре. С двете си ръце едва задържах ръката с кинжала. Наоколо цареше мъртва тишина, чуваше се само тежкото ни дишане.
Отначало превес имаше убиецът, тежестта и неумолимата сила правеха своето — кинжалът бавно се спускаше. Острието беше съвсем до мен, но забелязах, че другата му ръка висеше безжизнена. Беше счупена при падането. А той дори не издаде звук!
Никога човек не се сражава толкова отчаяно, както в борбата за живота си. Успях да измъкна изпод него единия си крак и като се обърнах, го ударих с коляно в счупената ръка. Той се присви от болка. Повторих. Опитвайки се да се отстрани, той загуби равновесие и сви лакътя си, стараейки се да не падне. Вложих всичките си сили и извих ръката му с кинжала, така че острието се обърна нагоре.
Това почти ми се удаде, но той все пак беше по-силният. Острието само леко раздра гърдите му. Събрах силите си, за да повторя хватката, явно безнадеждна, но внезапно той потрепера и умря.
С хитрост не можеш да ме излъжеш, но това не беше хитрост. Почувствах как спазматично се вдървиха мускулите му, когато падна настрани, но все пак не отпуснах хватката. В стаята се запали светлина. И едва сега видях мазни жълти петна по острието на ножа — мигновено действаща нервнопаралитична отрова. Там, където острието бе докоснало ръкава на дрехата ми, имаше също жълти следи. Знаех, че отровата може и да не се въвежда в тялото, тя действа също толкова добре и върху кожата.
Невероятно внимателно, борейки се треперенето на ръцете си от умора, вдигнах фланелката. И едва когато беше хвърлена върху трупа, се отпуснах и въздъхнах дълбоко.
Кракът ми беше наред, макар и много да ме болеше. Ясно бе, че не съм го счупил, а само навехнал, но издържа тежестта ми. Отворих по-широко високия прозорец на стаята и трупът зад мен ярко се освети. Ейнджълин спокойно седеше в леглото, притискайки към гърдите си одеяло, но в очите й се виждаше тревога — тя разбра какво се бе случило.
— Мъртъв — казах аз с пресипнал глас, гърлото ми пресъхна и аз се покашлях. — От собствената си отрова. — Влязох в стаята, разтривайки крака си.
— Спях и дори не чух как е отворил прозореца — каза тя. — Благодаря.
Актриса, лъжкиня, измамница, убийца. Тя играеше стотици роли, говореше с безброй оттенъци в гласа. Но сега, в тези последни думи, се усещаше неподправено чувство. Опитът за убийство стана много бързо след предшестващата тежка сцена, защитните й реакции не бяха успели да победят естествените емоции.
Косите й се бяха разсипали по раменете, беше облечена с красива нощница, направена от някакъв тънък и мек материал. Всички събития от тази нощ ми даваха право да действам смело. Седнах на леглото и я прегърнах през раменете. Медальонът с разкъсана верижка лежеше на шкафчето пред леглото й, взех го в ръка.
— Разбери, това момиче не съществува, тя е останала само в паметта ти — казах аз. — Всичко това е минало. Била си дете, а сега си жена. Може и да си била това момиче, но сега не си!
Рязко се обърнах и изхвърлих медальона през прозореца, в тъмнината.
— Всичко е останало в миналото, Ейнджълин — казах аз. — Ти си само ти! — извиках силно.
Целунах я и този път тя не ме отблъсна. Както аз се нуждаех от нея, така и тя се нуждаеше от мен.
Глава 18
Веднага щом се зазори, отнесох тялото на убиеца при княза. Бях лишен от удоволствието да го събудя, тъй като това вече беше направил сержантът на охраната, когато е намерил на покрива убития пазач. Бил е убит със същия отровен кинжал. Началникът на охраната и князът тъпчеха около тялото и с недоумение разсъждаваха за неясната смърт на часовия. Те не ме видяха, докато не хвърлих товара си до часовия, като ги изплаших.
— Ето убиеца — казах аз не без гордост. Княз Каситор сигурно позна тялото, защото когато го погледна, рязко потръпна. Несъмнено беше близък роднина, брат или нещо от този род. Мисля, че никога не е вярвал, че семейство Радебрахен ще осъществи заплахата си за отмъщение.
Поведението на сержанта на охраната предизвика недоумение. Той местеше поглед от княза към трупа и обратно и се учудих колко бързо се носят мислите в обръснатата му, мощна, военна глава. Тук имаше някаква сложна завръзка и трябваше да се изясни в какво се състои тя. Реших при първа възможност да поговоря със сержанта на четири очи. Князът, застанал до трупа, потриваше буза, пукаше ставите на ръцете си и накрая заповяда да отнесат убитите.
— Останете, Брант — каза той, когато тръгнах с другите. Седнах в креслото и почаках всички да си отидат. Той отиде до бара, напълни чашата си още веднъж, като си спомни, че не би му попречило да предложи и на мен от тази вливаща живот във вените напитка. Не отказах и отпивайки на малки глътки, се радвах на вълнението му.