По цялата дължина на алеята се взривиха димните ми бомби. Те, както и цялото ми оборудване, бяха самоделни, но създаваха прекрасен тъмен облак дим в тази тясна алея. Насочих машината надясно, докато калникът й не започна да дере в стената и намалявайки малко скоростта, продължих да карам по същия начин. Мотоциклетистите, разбира се, не можеха да постъпят така и пред тях застана дилемата: или да спрат, или да си строшат главите, като се хвърлят в тъмнината. Надявах се, че ще направят правилен избор и няма да се подлагат на опасност.
Предполагаше се, че радиоимпулсът, взривил бомбите, едновременно ще отвори задните врати на моя микробус и ще спусне платформата. Всичко това работеше чудесно по време на изпитанията, оставаше да се надявам, че системата няма да ме подведе и сега. Опитах се да преценя разстоянието по време на движението по алеята, но очевидно не успях. Предните колела на колата буквално се врязаха в платформата и колата по-скоро скочи, отколкото влезе вътре във фургона. Отхвръкнах нагоре, ударих се и се изтъркалях от кабината и паднах навън.
Поради абсолютната тъмнина от димните бомби и сътресението на мозъка едва не пропадна цялата операция. Опипвах стената, опитвайки се да се ориентирам и губех ценни секунди. Мина време, докато в края на краищата не се натъкнах на задната врата. Чуха се гласовете на пазачите, тичащи напред-назад в дима. Те чуха шума от сблъсъка и за да ги объркам отново, ми се наложи да хвърля още две газови бомби.
Когато се добрах до кабината и запалих мотора, димът започна да се разсейва и след няколко фута излязох на слънце. Напред алеята се вливаше в централната улица, на която стояха две полицейски коли. Приближих внимателно и изучих обстановката. Никой на проявяваше никакъв интерес към фургона, явно всички наблюдаваха другия край на алеята. Излязох на улицата и тръгнах встрани от магазина, който ограбих.
Разбира се, в тази посока изминах само няколко квартала, след това завих в странична улица. На другия ъгъл завих още веднъж и се насочих към Моранс, мястото на последното ми престъпление. Студеният въздух, влизащ през прозореца, окончателно ме свести и аз започнах да си подсвирквам, карайки големия фургон по странични пътища.
Просто тръпнех от желание да изляза на площада пред Моранс и да погледам цялата тази суетня. Но не си струваше да рискувам. Пък и време нямаше. Карах внимателно по разработения маршрут, избягвайки улиците с голямо движение. След няколко минути стигнах до товарната площадка, разположена в задния двор на магазина. Тук също се чувстваше голяма възбуда, но тя се губеше в обикновената делова суета. Докато роботите, които не се занимаваха с клюки, изпълняваха обичайната си работа, групички шофьори и продавачи тук и там излагаха своята гледна точка за станалото. Всички бяха толкова увлечени от разговора, че не ми обърнаха никакво внимание. Паркирах колата си до друг фургон, изключих мотора и облекчено въздъхнах.
Първата част от плана приключи успешно, но втората бе не по-малко важна. Порових се в пояса си, където държах аптечните си запаси. Винаги бях с тях на работа, те бяха незаменими в подобни ситуации. Обикновено не се доверявах на стимулаторите, но сега сътресението от удара беше все още много силно. Две хапчета лимотен подействаха доста бързо и когато влязох през задната врата във фургона, походката ми отново стана пружинираща.
Помощник-шофьорът и пазачите все още бяха в безсъзнание и щяха да бъдат в това състояние най-малко още десет часа. Завлякох ги в един по-чист ъгъл в предната част на фургона и се захванах за работа.
Тъй като ми беше известно, че бронираната кола ще заеме цялата вътрешност на фургона, сложих до стените кашони, украсени с надписи „Моранс“. Внимателно ги бях откраднал предварително от склада на магазина — това също бе лесно и стана незабелязано. Свалих кашоните и ги приготвих за опаковане. Потта се лееше от мен като река, наложи се да си сваля фланелата.
Почти два часа прехвърлях парите. Когато кашонът се запълваше, затварях го с лента. Приблизително всеки десет минути поглеждах през процепа на вратата: навън всичко беше спокойно. Полицията, естествено, бе блокирала града и го претърсваше улица по улица, търсейки бронираната кола. Бях абсолютно сигурен, че задният двор на магазина ще бъде последното място, където ще погледнат.
Заедно с кутиите бях взел от склада товарителници и сега лепях по един на всяка кутия, вписвайки различни адреси и стойност. Работата наближаваше към края си.
Почти се стъмни, но знаех, че отделът за товарене работи и през нощта. Моторът заработи на половин оборот, бавно излязох от линията автомобили и започнах внимателно да се насочвам към платформата. Избрах относително спокоен участък и поставих фургона плътно до линията, ограничаваща приемната площадка. Не отворих задната врата, докато всички работници не се заеха с работата си и не се обърнаха. Та нали и най-тъпият от тях би се заинтересувал защо от фургона разтоварват собствените фирмени кашони на магазина. В течение на няколко минути, докато разтоваря и покрия кутиите с брезент, се вълнувах и веднага щом завърших с разтоварването, го махнах и запалих цигара.