Хари Харисън
Стоманеният плъх си свирка блус
1.
Катеренето по стената не беше лесно, но прекосяването на тавана се оказа съвсем невъзможно. Докато не съобразих, че съм подходил неправилно. Толкова беше очевидно, след като си го помислих. С прикрепени към тавана ръце не можех да си движа краката. Затова изключих молекувръзните ръкавици и увиснах само на подметките на ботушите си. Кръвта нахлу в главата ми — както можеше да се очаква — и почти ми се догади. Но пък щеше да стане.
Какво ли правех тук, увиснал с главата надолу от тавана на Монетарницата? Ами гледах как машината долу сече монети от по петстотин хиляди кредита — те издрънчаваха и падаха в чакащите ги кошове. Значи отговорът на горния въпрос е съвсем очевиден. За малко и аз да падна като тях, щом изключих мощността на единия крак. Люшнах го напред в гигантски разкрач и плеснах стъпалото му здраво в тавана, като отново му включих енергията. Генераторът в ботуша излъчи поле със същата свързваща енергия, която държи молекулите сцепени една за друга, и това превърна крака ми, поне временно, в част от самия таван.
Още няколко широки крачки и се озовах над кошовете. Попипах се по кръста, стараейки се да пренебрегна замайването, и измъкнах кордата от голямата тока на колана си. Прегънах се на две, за да достигна тавана с ръце, бутнах жака в пластера и го включих. Молекувръзното поле стегна яко и пуснах краката си. Увиснах и се люшнах, но вече с главата нагоре. Кръвта започна да се оттича от почервенялото ми лице.
„Хайде, Джим, не се помайвай — подканих се сам. — Алармата ще гръмне всеки момент.“
И бях съвсем прав — сирените завиха, сигналните лампи замигаха и през стените отекна мощен писък. Насмалко да изпищя и аз, но нямах време за това. Палец върху енергийния бутон и изключително здравата, почти невидима едномолекулна корда изсвистя от токата и меко ме спусна надолу. Когато протегнатите ми ръце се заровиха в монетите, спрях. Отворих коженото си куфарче и го провлякох през купа, докато не се напълни с лъскавите, проблясващи красавици.
Затворих го, щракнах ключалката и мъничкото моторче забръмча и ме вдигна отново на тавана. Краката ми се удариха и се залепиха. Изключих теглича.
Вратата под мен се отвори и влязоха двама пазачи.
— Кой мож дай влезъл тука? — извика първият и завъртя оръжието си на всички страни. — Алармата на вратата не е пищяла.
— Никой. Не виждам нищо — каза вторият.
Огледаха по пода и из залата. Не и нагоре. Надявах се на това. Но пък се потях. Капките се събираха. Капеха.
С ужас наблюдавах как се пръскат по шлема на пазача.
— Следващата стая! — извика той и ревът му буквално пресуши петънцето пот.
Изфучаха навън, вратата се затръшна, прекосих тавана, пропълзях по стената и се свлякох изтощен на пода.
„Десет секунди, не повече“ — напомних си сам.
Оцеляването е жесток учител. Това, което беше изглеждало добра идея, сигурно наистина е било добра идея. Но точно сега страшно съжалявах, че се бях натъкнал на съобщението.
„Церемония по откриването на новата Монетарница на Паскьонджак… планетата, която често наричат Монетосвят… Първо тиражиране на монети от половин милион кредита… поканени са официални лица и пресата.“
Беше ми подействало като изстрел за старт на бегач на сто метра. Спринтирах. Седмица по-късно стъпих на космическия терминал на Паскьонджак с куфар в ръка и фалшива прескарта в джоба. Дори гъмжащите въоръжени части и силната охрана не можаха да озаптят лудостта ми. Машинариите в куфара ми бяха имунизирани против всички известни детектори за сигурност. Куфарът излъчваше напълно фалшива картина на съдържанието си, независимо какво излъчване проникваше в него. Походката ми беше лека, усмивката — широка.
Сега лицето ми беше пепеляво, а когато се изправих, коленете ми трепереха.
„Ти си спокоен. Ти си уравновесен. И самата невинност.“
Глътнах успокояващо-уравновесяващо хапче, приготвено да действа незабавно. Една, две, три крачки до вратата. Лицето излъчва гордост, осанка благородна, съзнание чисто.
Сложих си старомодните, инкрустирани с бижута очила и надникнах през вратата. Ултразвуковият образ беше мъглив. Но достатъчно ясен, за да различа бързащите по коридора фигури. Когато изчезнаха, отворих вратата, промуших се през нея и я оставих да се затвори.
Видях как някакви въоръжени с крясъци подкарват по коридора колегите ми — журналисти. Обърнах се и закрачих решително в противоположна посока.
Поставеният там пазач наведе автомата и го насочи право в токата на колана ми.
— La necesejo estas ci tie? — казах и се усмихнах мазно.
— Кво? Кво правиш тука?