— Тогава почваме. Действай!
Нямах много друга работа, докато музиката се пишеше, репетираше и записваше. Докато всички останали щяха да свирят и пеят, моите задължения се ограничаваха в това да щракам превключвателите преди всяко парче. И тогава всичките барабанни, цимбални, рогови и молекулно-синтезайзерни ефекти на Зак щяха да избухват през тонколоните на пълен галоп. А пък аз щях да дърпам ръчки, които не правеха нищо, и да натискам бутони и клавиши по една изключена клавиатура. Тъй че докато те продължаваха с музиката, аз обърнах внимание на специалните ефекти.
Това изискваше да прегледам записи на всички популярни групи, бендове и солисти. Някои бяха забавни, други ужасни, всички прекалено гръмки. Накрая изключих звука и наблюдавах лазерните лъчи, експлодиращите фоейрверки и физическата акробатика. Нахвърлях скици, мънках си наум и харчех безогледно парите на университета.
И вградих невероятно количество сложни схеми в наличната електроника. С огромно неудоволствие адмиралът ми доставяше екстрите, които му исках, а аз успях да модифицирам всичко в техническото ни оборудване. Като цяло, седмицата мина задоволително и пълноценно. Притисках адмирала и докато не ми донесе обещаното възнаграждение от три милиона кредита.
— Много мило — казах, подрънквайки шестте новички монети от половин милион кредита всяка. — Прилично заплащане за прилично свършена работа.
— Най-добре ги депозирай в банка, преди да са изчезнали — посъветва ме той.
— Разбира се. Гениална идея.
Изключително тъпа идея. Банките са създадени, за да се ограбват и за да могат данъчните власти да следят движението на парите ти. Така че първо се отбих в техническата работилница, където поупражнявах металообработване и опаковах увитите и етикирани монети. После излязох на разходка и като предпазна мярка се поупражнявах в откъсването на „опашки“, които адмиралът вероятно ми поставяше. За тези пари рискувах живота си, и то неведнъж. Исках да ме чакат на сигурно място, ако изобщо се измъкнех от всичко това цял-целеничък.
Най-накрая се отбих в една селска пощенска станция, избрана случайно, на известно разстояние от града. Обслужваше се от късоглед господин в напреднала възраст.
— Космически експрес с гарантирана доставка на друга планета. Това няма да е много евтино, момко.
— Давай, diadio, твойто не се губи. — Той примигна и аз преведох на родния му език. — Плащането не е проблем, уважаеми господине. Просто искам от вас гаранции, че пратката веднага ще стигне до професор Ван Дайвер в Галаксия Университато. Той очаква тези исторически документи.
Вече бях изпратил космофакс на професора, в който му съобщавах, че му изпращам някои лични вещи, и го молех да ги пази, докато отида да си ги взема. В случай че проявеше любопитство, бях запечатал съдържанието в бронирана кутия, за отварянето на която щеше да му трябва диамантен свредел. Обзалагах се, че неговото любопитство няма да стигне чак толкова далече. Колетът ми изчезна в пощенския контейнер и се върнах на работа.
В края на шестия ден вече бяхме доста изтощени. Бари Мойд Шлепър беше изкарал две нощи нонстоп, със студени компреси на главата, подсилен с тройно-кофеиново кафе, и беше сглобил няколко парчета от архаичния боклук. Оказа се, че е добър в кражбите, или в адаптациите, както предпочиташе да ги нарича. Групата беше репетирала, записала и репетирала още веднъж. Аз се съсредоточих върху костюмите, крепежите и ефектите и почти останах доволен.
След последната почивка свиках четата.
— Сигурно ще ви зарадвам с новината, че сега ще дадем първото си представление пред публика. — Това произведе очакваните стенания и хленч и аз изчаках, докато утихнат.
— Знам как се чувствате, аз също. Мисля, че блус-парчето „Много съм самотна“ е най-добрият ни номер. Знаете, че тукашният персонал ни помогна много и мисля, че им дължим да видят какво сме постигнали. Поканих около трийсет души и те скоро ще дойдат.
След малко вратата се отвори и недоверчивата публика от служители нахлу. Всеки си носеше сгъваемо столче. Адмирал Бенбоу ги предвождаше, неговият адютант носеше два стола. Зак се погрижи за подреждането на местата и скоро нашето сводесто репетиционно студио се превърна в театър. Оттеглихме се на подиума и аз затъмних осветлението и пуснах малък лъч върху себе си и електронното си оборудване.
— Дами и господа, уважаеми гости. Всички ние работихме здраво през тази седмица и от името на Стоманените плъхове искам да ви благодаря.
Натиснах един ключ и усиленият ми глас проехтя; „Благодаря, благодаря, благодаря“ — надмогнат от нарастващото кресчендо на барабани, и завърши с внезапен гръм и няколко реалистични кълбовидни мълнии. По ококорените очи и увисналите челюсти заключих, че съм приковал вниманието им.