— Имате думата ми.
Наистина се надявах, че е искрен.
— Аз също имам въпрос — обади се Флойд. — Към теб. Как се свързваме с капитана, ако ни потрябва помощ или нещо такова?
— Вие не. Аз се свръзвам. — Потупах челюстта си. — Вградили са ми микрокомуникатор. Достатъчно малък, за да се захранва от кислорода в кръвта. Но достатъчно мощен, за да бъде засечен от големите приемници в Пентагона. Дори да откраднат цялата ни стока, не могат да отмъкнат челюстта ми. Така че най-сериозно предлагам да се държим заедно през цялото време. С това нещо мога да разговарям с капитан Тремърн, да получавам препоръки и съвети. Но никакъв физически контакт, иначе край на прикриващата ни версия. Ако той реши да ни измъкне, край на мисията — независимо дали сме намерили артефакта, или не. Така че нека да се държим здраво, момчета и момиче, и да разчитаме на себе си. Отвън ни чака една истинска човешка джунгла.
— По-вярно не би могло и да се каже — отбеляза мрачно Тремърн. — Ако нямате повече въпроси, слагайте си белезниците и излизайте.
— Да, по дяволите — каза Стинго и стана. — Хайде да свършваме с това.
Раниците ни чакаха пред масивна, окована с пирони врата. До тях бяха поставени и четири малки пластмасови пакета, които вероятно съдържаха дажбите ни храна и вода. Във всеки беше пъхната и дипляна за ориентиране. Неколцина пазачи със зашеметяващи пушки и остени за свинепрасета пристъпиха тежко към нас и ни загледаха свирепо, докато ни махаха прангите.
— Влизайте там — изкомандва сержантът и посочи преддверието до портала за изход. — Вътрешната врата ще се затвори херметично, преди външната да се отвори. Имате само един изход. Или оставате в стаята, ако животът ви е омръзнал. След пет минути външната врата се затваря и през ей онези отвори излиза нервен газ.
— Не ти вярвам! — отрязах го аз.
Усмивката му не беше от най-топлите.
— Ами тогава изчакай и провери сам.
Вдигнах юмрук и той бързо отскочи. Остените за свинепрасета блеснаха към мен. Вдигнах пръст и им показах междугалактическия жест — стар, колкото е старо времето. Обърнах се и последвах останалите. Зад гърба ни се чу скърцане, тътен и вратата се затвори, но не се обърнах да видя. Бъдещето, каквото и да криеше то, лежеше право напред.
Помогнахме си да наместим раниците на гърбовете си и се помъкнахме към изхода. Чу се тропот на резета, скърцане на панти и портата се разтвори.
Несъзнателно се скупчихме един до друг, за да се изправим пред неизвестното.
7.
През отворената порта ни плесна дъжд. Добре дошли на слънчевата и гостоприемна Лиокукае. Портата се отвори още по-широко и видяхме група индивиди с отвратителна външност. Очакваха ни. Бяха облечени в зашеметяващо разнообразие от дрехи — сякаш тук бяха изсипани всички благотворителни дарения от цялата Галактика — и всички имаха две общи неща. Бяха тежко въоръжени с криваци, саби, боздугани и топори. И изглеждаха много сърдити.
Точно както и очаквах. Сдъвках капсулата „Бластоф“, която си бях пъхнал в устата. Не одобрявах много плана с отслабването и последващото възстановяване и бях предвидил това лекарство, в случай че се наложи. Наложи се.
Обля ме вълна от енергия и сила, когато сместа от мощни химикали, тонизатори, стимулатори и адреналини отми изведнъж цялата умора и треперенето. Мощ! Мощ! Мощ! Понесох се напред, надул перки, точно както ме беше посъветвал Тремърн.
Едър брадат дебелак, размахващ груб, но ефикасен меч, ме изгледа. Аз също го изгледах и забелязах, че не само очите му се събират до носа, но и че косата му започва от веждите. Дебелакът извика и дъхът му ме уплаши повече, отколкото самият той.
— Ей, пале. Я дай квото носиш. Давайте всичко тука, или ще ви смачкаме като гниди.
— Никой не ми казва какво да правя, освен ако не може да ме набие, кретеноиден имбецил такъв — извиках в отговор. Свалянето на картите щеше да се случи рано или късно. По-добре рано.
Той изрева яростно при тази обида, макар че не можа да я разбере, и размаха меча пред носа ми. Усмихнах се подигравателно.
— Голям човек убива малък човек с меч, когато малък човек няма дори кривак. — Показах му два пръста (средни), за да удвоя израза на чувствата си.
Надявах се, че простият ми синтаксис отговаря на местното лингвистично равнище, защото исках да съм сигурен, че всички ще ме разберат. И май ме разбраха, защото Свинския дъх захвърли меча си и скочи към мен. Аз свалих багажа от гърба си и пристъпих в калта. Той протегна ръце напред, пръстите му се разпериха, готови да сграбчват и да чупят.