— О! — изсумтях аз презрително. — Доста слабо образование, особено в областта на есперанто, нали? Ако искаш да знаеш, преведено на вулгарния жаргон на тази планета, казаха ми, че мъжката тоалетна е някъде насам.
— Да, ама не е. Уттатък.
— Много сте мил.
Обърнах се и се понесох неуверено по коридора. Направих цели три крачки, преди реалността да задейства бавните му реотани.
— Ей, ти, я ела тука!
Спрях, обърнах се, посочих зад него и попитах:
— Натам ли?
Газоизлъчвателят в шепата ми — бях го извадил, докато бях с гръб към него — го нацели и изсвистя късо. Очите му се затвориха и краката му се подкосиха. Докато се строполяваше, измъкнах автомата от отпуснатите му ръце и го поставих върху гръдния му кош. Не ми трябваше. Бързо прекрачих кротко спящия пазач и отворих вратата към аварийната стълба. После я затворих, облегнах се и поех дълбоко дъх. Извадих картата от журналистическия комплект и поставих пръст върху символа за стълби. Сега надолу към склада… отдолу отекнаха стъпки.
Нагоре. Тихо, на меки подметки. Промяната в плана бе съвсем уместна, след като прозвуча алармата, Зачеркваща елементарното измъкване с тълпата. Нагоре, няколко отсека, докато стъпалата не завършиха пред врата, означена „КРОВ“. На местния език това би трябвало да означава покрив.
Имаше три различни алармени системи, които изключих преди да открехна вратата и да се промуша през нея. Огледах обичайната бъркотия по покрива. Водни цистерни, отдушници, вентилатори — и комини с прилични размери, изригващи пушек. Великолепно.
Куфарчето с парите се изду, след като напъхах в него уличаващите ме инструменти и принадлежности. Отворих токата и измъкнах от нея макарата и мотора. Прикрепих молекувръзната пломба от окачващата корда към чантата, после я пуснах в комина. Бръкнах възможно най-надълбоко и фиксирах механизма на макарата в широката тръба.
Готово. Можех да почакам, колкото трябва, докато шумотевицата заглъхне. Инвестиция, която очаква да си я приберат. След това, въоръжен единствено със своята невинност, се върнах по същия маршрут надолу по стълбите до приземния етаж.
Вратата се отвори и затвори безшумно и ето ти го пазача, с гръб, толкова близо, че да го пипнеш. Което и направих, като го потупах леко по рамото. Той изкрещя, скочи встрани и вдигна автомата.
— Не исках да ви стряскам — казах мило. — Страхувам се, че си изгубих хората. Пресгрупата…
— Сержант, хванах един — избоботи той в микрофона на рамото си. — Аз, слушам, редник Измет, пост единайсе. Слушам. Да го задържа. Разбрано. — Той насочи дулото между очите ми. — Не мърдай!
— Нямам такова намерение, уверявам ви.
Разгледах с възхита ноктите си, разроших пуха по якето, засвирих си с уста, изобщо опитвах се да не обръщам внимание на трептящото дуло на автомата. Последва тропот на тичащи ботуши и скоро до нас дотропа цяло отделение, водено от намръщен сержант.
— Добър ден, сержанте. Бихте ли ми обяснили защо този войник си е насочил оръжието към мен? Или по-точно, защо всички вие сте насочили оръжията си към мен?
— Вземи му багажа. Шибни го. Доведи го.
Лаконичен човек беше този сержант.
Асансьорът, в който ме напъхаха, не беше отбелязан в картата за журналисти. От друга страна, в тази карта нямаше и намек за многобройните нива под наземния етаж, нива, проникващи дълбоко в земните недра. Налягането притискаше тъпанчетата ми, докато се спускахме — почти толкова етажи надолу, колкото обикновено изкачваш до върха на някой небостъргач. В стомаха ми също натежа, когато си дадох сметка, че съм захапал повече, отколкото мога да сдъвча. Бутнаха ме в някакъв подземен етаж, повлякоха ме през заключени решетъчни врати, една след друга, докато накрая стигнахме при единична, твърде потискаща килия. Традиционно празна, с голи лампи и табуретка. Въздъхнах и седнах.
Опитите ми да завържа приказка бяха пренебрегнати, както и журналистическата ми карта. Която ми бе прибрана заедно с обувките и с останалата част от облеклото. Увих се в робата от бодливо черно зебло, която ми хвърлиха, отпуснах се на табуретката и не направих никакъв опит да занимавам пазачите си.
Честно казано, всичко това предизвика у мен известно униние, което се задълбочи, след като ефектът от успокояващо-уравновесяващото хапче започна да се изпарява. Тъкмо когато духът ми беше достигнал най-ниската си точка, високоговорителят изгъгри неразбираеми инструкции и бързо бях поведен през коридора до друго помещение. Лампите и табуретката бяха същите, но този път бяха поставени срещу стоманено бюро с офицер с още по-стоманен поглед зад него. Погледът му говореше достатъчно красноречиво, когато посочи подложените ми на пълна дисекция облекло, чанта и обувки.