— Не ме радва не само досегашният ход на операцията — поясних аз, — но и сегашната ни компания — Свиняра и неговите гнусни типове. Вече похабихме почти цял ден без особена полза. Ако артефактът е при фундаменталоидите, трябваше вече да ги търсим.
— Но ти обеща концерт — логично изтъкна Мадонет. — Нали не искаш да оставим тукашните си фенове разочаровани?
— Да не дава Господ — измърморих пак мрачно и бутнах паницата настрана. Не можех да им кажа за трийсетдневната отрова. О, по дяволите! — Хайде да ставаме. Може би една малка репетиция, за да проверим дали техниката е в изправност. Надявам се, че сме в добра форма.
Изоставихме с голямо удоволствие по-голямата част от храната си и помъкнахме тежкия си багаж към мястото на концерта. Там имаше малка дъбрава, чиито дървета служеха за носещи колони на доста грубата сценична платформа. Между тях бяха закрепени талпи с набити под тях подпори, в случай че цялото съоръжение хлътнеше прекалено много. Публиката ни — малки семейни групички, се събираше неохотно и недоверчиво по поляната. Мъжете, въоръжени до един с мечове или сопи, наблюдаваха изкъсо женорята си. Е, това общество използваше роби, така че подобна загриженост беше лесно разбираема.
— Поне се стараят да изглежда красиво — каза Мадонет и посочи с ръка.
„Доста грубичко и натруфено“ — помислих, но не изказах мисълта си на глас. Туткащи се роби носеха клони с листа и ги подреждаха около платформата. Сред листата се виждаха дори забодени цветя. Охо, тази нощ в Лиокукае щеше да има истинска веселба.
Много бях потиснат, но не исках да го предам на останалите.
— Хайде да почваме! — казах, метнах денка си на платформата и се из катерих след него. — Този свят очаква първото ни представяне на живо. Ако не смятаме бързото парче при пристигането си. Нека да им покажем на какво е способна една тайфа истински плъхове!
След нашата поява прииждащата публика се окуражи и пристъпи към сцената. Закъснелите побързаха да заемат места. Докато настройвахме и изсвирихме по един-два акорда, пуснах няколко гръмотевични ефекта, които накараха хората да извърнат погледи към небето. Когато бяхме готови да започнем, се появи и самият Свиняр — проби си път през тълпата, придружен от двама тежковъоръжени телохранители. С тяхна помощ се покатери върху платформата и вдигна ръце. Настъпи пълна тишина. Може би от уважение, може би от омраза и страх — или цък от всичко това заедно. Но подейства. Свиняра се усмихна широко на насъбралото се множество, повдигна величествения си корем така, че да може да пъхне палци в колана си, и заговори:
— Свиняр се грижи за негови хора. Свиняр ваш приятел. Свиняр ви води Стоманени плъхове и тяхна магическа мюзик. Сега да чуем ваш голям поздрав за тях.
Чухме високо мърморене, което трябваше да мине за поздрав. Докато говореше, неговите главорези покачиха на платформата внушителен тапициран стол, който изскърца, когато вождът стовари телесата си в него.
— Свири — заповяда той и се отпусна, за да се наслади на музиката.
— Хайде, банда, да почваме! — Духнах в микрофона на ревера си и усиленият ми дъх профуча над публиката. — Здравейте, любители на музиката. По молба на многобройните ни фенове тук и поради факта, че ни гепиха за наркотици, дойдохме на вашата слънчева планета, за да ви донесем музиката, слушана из цялата Галактика. За нас е огромно удоволствие да посветим следващата си песен на човека, организирал този концерт, маестро Свиняр… — Той кимна благодарно и аз включих барабанния туш, който прокънтя из околните поляни.
— Една песен, която всички вие познавате и, надявам се, обичате. Нещо, което всички можем да усетим, споделим, да му се насладим заедно, да се посмеем заедно и да поплачем заедно. Предлагам ви нашата собствена и оригинална версия на тази класика в съвременната музика, хита — „Крастав крак сърби!“
Последваха радостни възгласи, болезнени крясъци и див ентусиазъм. И ние забихме това твърде гръмко и завладяващо — макар и краставо — парче.