Голямо чесане и тропане на крастави крака падна, да ви кажа. Както и бурни възгласи и радостни викове, когато парчето свърши. Изпълнени с ентусиазъм, изсвирихме още две песни, преди да обявя почивка.
— Благодаря ви, приятели, благодаря ви много. Страхотна публика сте. А сега ни дайте няколко минути да си отдъхнем и продължаваме…
— Много добре, много добре наистина — каза Свиняра, като се приближи до мен и измъкна микрофона от ревера ми. — Знам, че всички ние сме слушали тези музиканти преди — от голямата кутия, — тъй че удоволствието, което ни предоставиха, за нас не е изненада. И все пак беше чудесно, че можахме да ги видим на живо. Аз съм благодарен и знам, че и всички вие сте благодарни. — Той се обърна и ми се усмихна широко. С усмивка, която, усетих ясно, изобщо не съдържаше топлина или хумор. После отново се извърна към множеството и широко разпери ръце.
— Толкова съм благодарен, че приготвих една малка изненада за всички вас. Искате ли да разберете каква е тя?
Отново абсолютна тишина. И някакво шумолене. Публиката определено не си падаше по изненадите на Свиняра.
И беше права.
— Напред! — изрева той по микрофона, толкова гръмко, че гласът му отекна като гръм. — Напред! Напред! Напред!
Залитнах и за малко да падна на платформата — но не от гласа му, а защото тя се разтърси. Последва рев на мъжки гласове и изпод краката ни, отмятайки маскировъчните клони, се изсипа маса въоръжени мъже. Заизвираха на вълни, размахали криваци, и с дивашки рев се понесоха към бягащата публика.
Гледахме онемели как започнаха да повалят мъже и жени на земята, да ги оковават и връзват. Атаката беше бърза, победоносна и скоро приключи. Поляната се опразни, беше изчезнал и последният посетител. Тези, които бяха останали, се оказаха овързани и или кротуваха, или стенеха от болка. Над стенанията ясно прокънтя смехът на Свиняра. Той се прегъваше в огромния си стол, обзет от сатанински хумор, и по бузите му се стичаха едри сълзи.
— Но откъде? — обади се Мадонет. — Откъде се появиха тия? Когато започнахме концерта, долу нямаше никой.
Скочих на земята, изритах няколко клона и видях зейналия отвор на тунела. До него имаше покрит с пръст дървен капак. Последва тътен и Свиняра се приземи до мен.
— Страхотно, нали? — Той посочи отвора. — Моите хора го копаха няколко месеца. Изнасяха пръстта в калта, когато валеше. Мислех да свикам тук митинг. Някои дребни подаръци, нали разбираш, и така нататък. Но ето че се появихте вие! Ако бях способен на благодарност, щях да съм ви благодарен. Но не съм. Въпрос на сляпа случайност. И победа за тези — тоест за мен, — които са достатъчно умни да използват предоставената възможност. Следва малко празненство. Ще има храна и пиене, а вие ще свирите за мен.
Той се обърна, даде указания и изрита един от новите роби, който се беше оказал на пътя му.
— Би било хубаво да го убием — каза Мадонет, изразявайки общото мнение, ако кимането на главите ни означаваше нещо.
— Внимание — предупредих аз. — В момента той държи всички козове и разполага с всичките си главорези. Дайте да си изсвирим концерта и после да помислим как можем да се измъкнем оттук.
Нямаше да е лесно. Дървената зала на Свиняра беше претъпкана. Пиеха, без да се напиват, хвалеха се с подвизите си и пак пиеха. Изсвирихме едно парче, но никой не ни слушаше.
Всъщност един ни слушаше — Свиняра. Слушаше и гледаше. Поклащаше се и току замахваше с китка да укроти темпа ни. Отпускаше се в каменния стол и опипваше дръжката на огромния си меч, чиято ножница беше издълбана в камъка до ръката му. И непрекъснато ми се усмихваше с лишената си от хумор усмивка.
— Животът тук е малко по-различен, а, Джим?
— Би могло да се каже.
Ако търсеше повод, не бях аз човекът, който щеше да му го предложи. Изобщо не си падам по кавгите.
— Тук ние си правим живота и сами си определяме правилата му. Отвън, сред хермафродитните светове на Галактиката, управляват изнежени интелектуалци. Мъже, които се държат като жени. Тук ние сме се върнали към времената на примитивните, мъжествени, истински мъже. Сила чрез сила. Това ми харесва. И аз определям правилата тук. — Погледът, който хвърли към Мадонет, беше направо отблъскващ.
— Великолепна певица и хубава жена — каза той и ме погледна. — Твоя жена, казваш? Дали не можем някак да го уредим? Чакай да помисля — о, да, може да се направи нещо. Там, на така наречените цивилизовани планети, не би могло да се направи нищо. Но тук може. Защото аз съм Свиняра, а Свиняра може да направи всичко.